Когато става въпрос за "балканския манталитет" мнозина на Запад обикновено реагират така, сякаш са изправени пред нещо неразбираемо, нелогично и зле функциониращо, но яростно противопоставящо се на всички опити да бъде променено към по-добро.

Дали тази представа е просто утвърдил се в хода на историята и разделението между Източна и Западна Европа мит, или пък е една тъжна реалност в тази част от Стария континент? На този фундаментален въпрос се опитва да отговори появилата се наскоро книга "Етнокултурният диалог на Балканите" (издание на Българската асоциация по риторика и Фондация "Човещина"), представяща докладите от една състояла се преди време в Пловдив конференция с впечатляващо българско и чуждестранно участие.

в сборника е поставен върху историко-теоретичните основи на етнокултурния диалог в региона. Тук дискусията е съсредоточена около два въпроса - развенчаване мита за "балканския начин на мислене" като съвкупност от отрицателни характеристики от типа на "арогантен национализъм", "общо озлобление", "безотговорност", "примитивна радост и безсмислено упорство" и т.н. и разкриване реалните характеристики на балканския манталитет, при което, без да се отричат отделни слабости и недостатъци, се анализират положителните страни на балканеца, неговата култура, политически взаимоотношения, образование и духовен потенциал, както и огромният принос на Балканите за европейската цивилизация. Тук изпъкват анализите на д-р Дияна Петкова и проф.Минчо Драганов, които посочват, че Балканите през последното десетилетие са се превърнали в своеобразна лаборатория по конструирането на идентичности, както и, че докато за Западна Европа водещ мотив е груповият (националният) егоизъм и желанието за разширяване на владенията (сферите на влияние) за сметка на другите, за Балканите основният мотив е борбата за живот, за оцеляване на народността и нацията.

Вторият акцент в книгата е поставен върху състоянието и перспективите на политическия междудържавен диалог в региона. Тук вниманието е съсредоточено в търсене на причините, поради които западния модел за междуетническо и междудържавно общуване се оказва трудно приложим на Балканите, както и на средствата за постигане на разбирателство и единство между народите, живеещи тук.

Останалите теми са свързани с проблемите на толерантността между отделните етноси в Югоизточна Европа, интеграцията в сферата на образованието и междукултурние диалог в областта на изкуството и културата. Въвличайки в дискусията по тези ключови за разбирането на Балканите въпроси учени, принадлежащи към най-различни школи и политически течения, сборникът дава възможност на читателя да придобие сравнителна добра представа, както за дълбочината и сериозността на проблемите, така и за възможните пътища за решаването им. Той освен това помага за изясняване на съвременните измерения на националната идентичност на Балканите.

На последния въпрос, впрочем, е посветена още една току що излязла книга - "От принадлежност към идентичност" (издателство "Лик"), чиито автор е младият културолог и коментатор от българската секция на "Дойче Веле" Ивайло Дичев.

Предмет на изследването в нея процесът на самоосъзнаване, разгледан на нивото на отделната личност и на социалната общност. Основната теза е, че в постмодерността се извършва своеобразен преход от принадлежност към идентичност. Тоест, ако в предмодерните времена образът на индивида се задава от общността, в която той се ражда, то днес всеки сам решава каква идентичност да избере. Авторът прави преглед на някои от основните теории за идентичността в творчеството на такива психолози като Фройд, Лакан и Ериксън. В епохата на масовата култура личността изгражда идентичността си, консумирайки себе си в образ. Това например става с избора на дрехите и със следването на модата.

Националната идентичност, твърди Дичев, се изгражда върху

Според него, технологията на изграждане на националната идентичност се стандартизира до края на ХІХ век и се състои от определен набор от символически операции. Последните включват не само установяването на реални институции на суверенитета като армии, парламенти и училища, но и въображаеми такива – митове, музеи, литературни наследства и типични национални пейзажи. В това отношение, балканските страни не са изключение от правилото. За тях установяването на исторически континюитет е трудна задача поради вековете на османско владичество. Оттук се поражда не само догонването, но и стремежът да се приватизира нечие друго историческо наследство. От този факт произтичат и, често кървавите, конфликти между балканските съседи. Най-сигурният знак за балканската идентичност, пише Дичев, е срамът от балканското. Що се отнася до българската национална идентичност, авторът също я дефинира със средствата на консуматорския стил. В нея той вижда етика на подражанието и внос на външни културни влияния, като това на бившия СССР например.

Книгата предлага индивидуален подход към проблемите и засяга особено актуални теми. За съжалениеь обаче тя се характеризира с известна хаотичност, разпиляност и фрагментарност на изложението. Това вероятно се оправдава от факта, че възниква от есета, излъчвани по българската програма на “Дойче Веле”. Може би заради това и много от тезите са само бегло нахвърляни, но не и достатъчно аргументирани и обосновани.