Умело поддържан от медиите, разпалващи ненавистта на средния американец към "враговете на човешкия род", националистическият подем в Съединените щати като че ли стигна своя апогей. Все по-широки слоеве от американското общество са убедени в победния край на прокламираната от Белия дом битка с "тоталното зло", при това с минимални за самата Америка загуби. В тази атмосфера постепенно придобива реалните си очертания и планът за военната операция на САЩ и техните съюзници срещу Ирак.

От декември 2001 насам Пентагонът активно поставя пред Белия дом въпроса за силова акция срещу режима на Саддам. Според американските военни, тя би довела до толкова желаната от Вашингтон смяна на властта в Багдад. Допреди няколко месеца обаче, в държавната администрация съществуваха определени различия по този въпрос, като чисто силовият подход на Пентагона срещаше съпротивата на Държавния департамент и ЦРУ. Когато, преди няколко месеца, американският Съвет за национална сигурност поиска от ЦРУ оценка за целесъобразността и последствията от преместването на тежеста на "войната с тероризма" от Афганистан към Ирак, експертите на Управлението се обявиха против поредна военна кампания в Залива, посочвайки като последици от нея неизбежното разцепление в международната "антитерористична коалиция" и задълбочаването на кризата в Близкия изток.

Днес обаче изглежда, че тези разногласия в американската администрация са вече преодолени и силовият вариант за разрешаване на "иракския проблем" е останал единствен. Що се отнася до старта на поредната "Пустинна буря", той изглежда ще бъде отложен още малко във времето, най-вече поради факта, че в Афганистан все още не се забелязва ясна тенденция към успокояване на обстановката, което пък изисква запазване и дори усилване на военния контингент на САЩ там. Но, въпреки че изборът е направен, колебанията в американската администрация по това, как точно да се действа в Ирак, продължават да съществуват. За това в значителна степен съдейства развитието на ситуацията в Близкия изток, където провежданата от Израел операция "Защитна стена" предизвика нов бум на антиамерикански настроения в арабския свят. Така или иначе, проиграването на възможните варианти за отстраняването на Саддам върви с пълна сила във Вашингтон. Що се отнася до конкретния повод за стартирането на операцията, той също може да се предвиди - на Багдад ще се поставят все нови и нови искания, а отказът му да изпълни някое от тях ще послужи като непосредствен повод за атаката.

През март американският вицепрезидент Чейни посети някои съседни на Ирак държави (Саудитска Арабия, Йордания, Турция), ня чиято подкрепа, наред с тази на Великобритания, Германия, Егеипет, Израел, ОАЕ, Бахрейн, Катар и Оман, САЩ ще разчитат при наказателната операция срещу Саддам. По традиция, американското военно-политическо ръководство организира подобни визити за да може да прецени ситуацията преди да избере окончателно начина си на действие и представянето на американската позиция пред света. През април пък президентът Буш се срещна с британския премиер Блеър, като и двамата еднозначно подкрепиха смяната на режима в Багдад с "всички възможни средства". Интересното е, че този път дори не бе направен опит да се свърже режимът на Саддам с "международния тероризъм", като вместо това ударението бе поставено върху възможността Ирак да се сдобие с "оръжия за масово поразяване".

Едновременно продължава и традиционно предшестващият всички американски военно-въздушни атаки период на дипломатически маньоври, целящи формирането на поредната анти-иракска коалиция, като за тази цел са предназначени и огромните финансови средства, отпуснати от САЩ за "развитие на военното сътрудничество" с определени близкоизточни държави. Между другото, стойността на въоръжението и бойната техника доставени по подобни "програми" между 1991 и 2000 е около 75 милиарда долара!

Въпреки това позицията на редица държави-членки на НАТО по разширяването на антитерористичната операция в Персийския залив продължава да е нееднозначна или откровено негативна. Много от тях отчаяно се опитват да се отклонят от участие в нея. Тъкмо поради това, във Вашингтон изглежда са стигнали до извода, че "силовият натиск" срешу Ирак все пак следва да се предприеме под егидата на ООН. Независимо от това обаче, подготовката на наказателната операция се извършва и по линия на НАТО. Последното вече доведе до това, че дори един от най-верните регионални съюзници на САЩ – Турция, открито изрази безспокойството си, посочвайки че нова война в Залива би дестабилизирала целия регион, активизирайки отново кюрдската съпротива не само в Ирак, но и в Анадола. В отговор Белият дом надменно отбеляза, че Америка не се нуждае от турското посредничество, а позицията на Анкара само поощрява противниците на атаката срещу Ирак.

Така, въпреки съпротивата на част от съюзниците си, Пентагонът вече пристъпи към практическата реализацията на плановете си. Към щаба на Обединеното централно командване на американските въоръжени сили бе създадена група за оперативно-стратегическо планиране, която да разработи военната операция срещу Ирак. Предвижда се (съвсем в духа на американската традиция) тя да започна с тотална бомбардировка на всички иракски военни обекти. В базите на САЩ в Кувейт се подготвя разполагането на подразделенията на Щаба на сухопътните войски на Обединеното командване. За тази цел още през декември 2001 в емирството са пристигнали няколко десетки високопоставени американски военни. Въпреки това, все още е трудно да се прогнозират както конкретните срокове, така и мащабът на силовите действия, които Вашингтон ще предприеме.

В така създалата се ситуация Ирак и съседен Иран също активно се подготвят за война със САЩ и съюзниците им. През последните месеци и в двете държави трескаво се предприемат мерки за повишаване на бойната готовност и закупуването на модерна военна техника. И в Багдад, и в Техеран обаче са наясно, че състоянието на противовъздушната отбрана е сред най-слабите им места. Тъкмо на тази тема бе посветено проведеното в началото на февруари в иранската столица съвещание на ръководния армейски състав, ръководено от министъра на отбраната адмирал Али Шамхани. Според иранските военни, противовъздушната отбрана на страната се намира в жалко състояние и въобще не е в състояние да се противопостави на евентуална американска атака, тъй като разполага само с остарели зенитни ракетни системи, руско и американско производство. Във връзка с това се очаква Иран да закупи от Русия модерни ракетни установки от типа "С-300ПМУ-2", "Бук" и "Тор-М1".

На свой ред, военно-политическото ръководство на Ирак вече реши да раздели страната на четири военни зони като централната (включваща и столицата Багдад) ще се ръководи непосредствено от Саддам Хюсеин, северната - от заместник-председателя на Съвета на революционното командване Ибрахим, южната от Абдул Маджид, а западната - от малкия син на Саддам Кусай. Командващите на четирите зони имат право, в случай на нужда, да използват армията без да искат разрешение от правителството. Наред с това, по цялата територия на страната, се провеждат редица мероприятия по маскировката на най-важните военни обекти и дезинформация на противника. Предислоцират се най-големите бойни подразделения, масово се изграждат фалшиви военни съоръжения, а на летищата се разполагат остарели самолети с цел да бъдат заблудени американците за истинската численост на иракската авиация. Освен това се предвижда, при влошаване на ситуацияти и американски десант, да бъдат използвани химически и бактериологични оръжия, с каквито Багдад изглежда разполага в големи количества.

В същото време Ирак масово вербува чуждестранни военни специалисти, като за посредници се използват иракски бизнесмени в чужбина, както и иракските посолства, които действат особено активно в държавите от ОНД и най-вече в Украйна и Беларус. На специалисти от Пакистан пък е възложена компютъризацията на управлението на иракските сухопътни сили. Смята се, че кампанията по набиране на чуждестранни "наемници" тепърва ще набира сили, като вероятно ще засегне и страни като България.

Впрочем, независимо от всички тези мерки, очевидно е, че Багдад ще може да окаже известно противодействие на американските атаки само в началната фаза на операцията. Ирак няма никакви практически шансове да устои пред огромното военно-техническо превъзходство на САЩ, като се очаква военната машина на Саддам да бъде унищожена в рамките на две-три седмици максимум. В Багдад са съвсем наясно с това и отчаяно се опитват да маневрират.

Именно

накара иракския лидер да заяви неотдавна, че не се стреми да притежава оръжия за масово поразяване. Нещо повече, Багдад се съгласи да допусне инспекторите на ООН не само до промишлените, но и до военните си обекти. Белият дом реагира моментално, подчертавайки, че не вярва на подобни уверения, които Ирак дава вече от десетина години. Държавният департамент пък заяви, че Багдад просто трябва да гарантира неограничен достъп до всички свои обекти, без всякакви предварително условия и съгласуване.

Като цяло, американската администрация се отнася крайно скептично към поредния опит за инспектиране на подозрителните обекти на иракска територия под егидата на ООН. Според Пентагона, това само ще затрудни и забави вече взетото на най-високо ниво решение за силовото отстраняване на Саддам. За разлика от американските генерали обаче, Държавният департамент, поне на думи, активно подкрепя усилията на Световната организация за изпращането на инспектори в Ирак.

В крайна сметка, Вашингтон вероятно официално ще подкрепи поредната мисия на ООН, без това да повлияе на реализацията на дългосрочните планове по отношение на режима в Багдад, нито пък да попречи за предприемането на силови действия, в момента, когато това бъде преценено за подходящо на най-високо равнище.

Изглежда че режимът на Саддам Хюсеин действително е обречен. Би могла да го спаси единствено достатъчно решителната намеса на Китай или Русия за предотвратяване на “Пустинна буря-2”. В Пекин обаче не се забелязват никакви признаци, че страната ще отиде по-далеч от стандартното осъждане на американската агресия. Що се отнася до Русия, в последно време тя е подложена на изключително силен натиск от страна на САЩ за да подкрепи още по-сурови санкции на ООН срещу Багдад. Освен това в Москва съзнават, че едностранната и еднозначна руска подкрепа за Саддам би могла да доведе до определена изолация на страната от Запада, което противоречи на общия курс на президента Путин. В същото време Русия не може да си позволи и да одобри американска акция в Залива.

Перспективата за формирането на единен фронт на ислямските държави срещу САЩ и съюзниците не изглежда особено реалистична, макар че огромната част от държавите от Арабския Изток се отнасят негативно към американските планове. Твърде съмнителна е и перспективата за изработването на единна позиция на Москва със западноевропейските държави (или поне с някои от тях), предлагаща невоенно решение на иракския проблем. Макар че единствено това би спряло или поне отложило американското нападение. Едва ли дори и най-решителните противници на политиката на САЩ в Близкия и Среден Изток от Европейския съюз ще излязат извън рамките на словесната критика. Проблемът е, че противниците на еднополюсния свят и едноличната американска хегемония все още не могат отчетливо да формулират своята алтернатива и дългосрочните си геополитически цели. Все пак, ясно е, че съпротивата срещу Втората пуническа война на Америка в Залива се засилва, дори сред най-близките съюзници на Вашингтон. Което, най-малкото, ще доведе до отлагане на атаката срещу Ирак за края на настоящата или дори началото на следващата година. А дотогава могат да се случат доста неща. В резултат от които днешните пукнатини в международната антирерористична коалиция да се разширят и задълбочат до размери, поставящи под въпрос самото и бъдеще.