В страните от конфуцианския свят (както впрочем и навсякъде извън Европа и Северна Америка) модернизацията е по-скоро принудителен процес. Когато европейските кораби, натоварени с войници, се появяват в Източна Азия (което става след 1830) първата реакция на местните елити е да се разправят със "западните варвари", поставяйки ги на място. В началото те просто не осъзнават, колко голямо е военно-техническото превъзходство на противника. Наред с всичко друго, за това им пречи многовековната културна традиция, възпитаващи местните върхушки в дух на превъзходство над всевъзможните "варвари". В началото британците и другите европейци са възприемани като номади, използващи кораби, които по нищо не се отличават от степните диваци, обитаващи земите отвъд Великата китайска стена. Дори уроците от Опиумната война (1839-1842), приклочила с катастрофалния разгром на Китай, не са усвоени навреме. След поредното поражение на китайците във Втората опиумна война, "отварянето" на Япония за чужденците през 1854 и завладяването на Виетнам от французите, част от източноазиатския елит най-после стига до извода, че реформите са жизнено необходими. Именно тогава, през 60-те години на ХІХ век са предприети и първите

(макар и твърде скромни). Реформи се предприемат най-вече във военната сфера. Известно време, на азиатците им се струва, че е достатъчно да си купят от европейските "варвари" повечко пушки, оръдия и кораби и всички проблеми ще бъдат решени, а старото общество - спасено. Това обаче се оказва съвършено безперспективен подход. Най-вече, защото традиционното общество не може да разполага с модерна военна технология. Армията и флотът не могат да съществуват без съвременна инфраструктура, модерна промишленост и образование, те изискват офицери и инженери, които са изучавали не само трудовете на Конфуций, а най-вече математика и химия. Затова и резултатите са катастрофални, като съдбата на Китайската империя е най-добрия пример за това. А първата държава, която тръгва по пътя на радикалната модернизация (т.е. започва да преустройва не само армията, но и обществото си по европейски образец) става Япония. Впрочем, японците, до голяма степен, си остават изключение, защото в повечето азиатски държави начало на модернизацията поставят не радикалните представители на местния елит, а европейските "колонизатори". Последните просто ликвидират стария обществен строй и започват да градят на мястото му ново общество, което ще им е по-леко да управляват. Наистина, в Източна Азия под пряко европейско управление се намира само Виетнам, но в периода 1911-1949 значителни части от Китай на практика също се контролират от западните държави, а Корея, превръщайки се в японска колония, усеща всички последици от модернизацията, извършваща се в "Империята на изгряващото слънце". Така или иначе, но към средата на ХХ век в Азия (както и в Африка) традиционното общество вече не съществува - в повечето случаи то е унищожено от колонизаторите, а в Япония - благодарение целенасочените усилия на местния елит. Всъщност, то все пак се запазва по селата, но ситуацията в градовете е вече съвършено различна. И, когато през 50-те и 60-те години колоналните империи се разпадат, Азия (както и Африка) се оказва разделена на множество републики (или по-скоро на маскирани като републики диктатури), които, в една или друга степен, имитират европейския модел. И дори там, където реално са запазени политическите традиции от предколониалната епоха, те старателно се маскират с чисто европейски форми. Типичен пример са днешна Северна Корея или Сирия, които на практика са класически абсолютни монархии, но и в двата случая този факт се прикрива с уж републиканската им форма на управление и наличието на парламент (чиято единствена функция е да утвърждава волята на диктатора). Всички нови азиатски държави се опитват да развиват някаква промишленост, да повишават жизненото равнище, да поддържат съвременна армия, въобще, да правят всичко онова, което би трябвало да прави съвременната (разбирай: индустриално-капиталистическата) държава. Проблемът им е само един - при повечето пост-колониални държави това просто не се получава. Така, общоприетият термин "развиващи се държави" прикрива горчивата истина -

И никак не е случайно, че пропастта между "Третия свят" и развитите западни държави постоянно се задълбочава. През 1960 брутният продукт на глава от населението в богатите държави е бил 20 пъти по-висок от този в бедните, през 1990 този разрив е вече 55 пъти. Дълго време за всички неуспехи бяха обвинявани "жестоките колонизатори". В болшинството пост-колониални държави се наложи мита за "златната" пред-колониална епоха, когато съответната страна е смайвала света със своето величие и постижения (авторите на подобни митове малко се интересуват от факта, че нерядко въпросната страна, в съвременния и вид, е създадена тъкмо от "проклетите колонизатори"). Тази "златна епоха", според митотворците, е прекъсната от нахлуването на коварния враг, последствие от което са и всички съвременни проблеми. Западът бива обвиняван и в това, че умишлено пречи на просперитета на развиващите се държави, провеждайки тъй наречената "неоколониална политика". Оставяйки настрана въпроса за това, доколко "златна" е била епохата преди появата на европейските колонизатори, трябва да отбележим, че онези, които вярват в подобни митове забравят едно важно обстоятелство: целите и ценностите на до-колониалната държава са съвсем различни от тези на пост-колониалната. Освен това, колониалните времена остават все по-далеч в миналото, а разривът между бившите колонии и някогашните им метрополии продължава да се увеличава и обвиненията срещу колонизаторите звучат все по-неубедително.

На този нерадостен фон, истински феномен представлява възходът на "новите индустриални държави" (наричани още "тигри" или "дракони") - страните от Далечния изток, принадлежащи към конфуцианската култура. До днес единствената неевропейска цивилизация, успяла да изгради ефективна капиталистическа икономика и успешно да се модернизира, е именно конфуцианската. Към нея принадлежат Китай, Тайван, Корея, Япония и Виетнам, а конфуцианските традиции играят важна роля и в редица други държави от Югоизточна Азия, където с ключови позиции в икономиката разполагат етническите китайци - Сингапур, Хонконг, Макао, Индонезия, Малайзия и Тайланд.

Успехите, постигнати от тези страни, са безспорни. През 2000 на държавите, принадлежащи към конфуцианската цивилизация, се падаха 24% от световния брутен продукт. През последните 35-40 години стремително развитие демонстрираха малките държави от Източна Азия - Тайван, Южна Корея, Сингапур и Хонконг, присъединили се към Япония, извършила подобен скок малко по-рано. През последното десетилетие сериозна заявка за присъединяване към тази група направи Китай - историческата люлка на далекоизточната цивилизация, макар че бъдещето му едва ли ще е толкова безоблачно, както се смята (има сериозна вероятност неизбежното падане на комунистическия режим там да бъде последвано от много сериозни сътресения и дори дезинтеграция на страната). Пореден кандидат за нов икономически тигър е и друга екс-комунистическа държава - Виетнам.

След 1970 едва ли някой още се съмнява, че

съществено се отличават от типичните представителки на "Третия свят". През 1954 брутният национален продукт на глава от населението в Корея е бил 99% от нигерийския, 75% от египетския и 40% от бразилския. По онова време всички тези държави са типични "развиващи се страни" (макар самият термин още да не се употребява).През 2000 обаче същият показател на Корея е вече 3,2 пъти по-висок от бразилския, 7,2 - от египетския и 15 - от нигерийския. И отдавна е ясно, че терминът "развиваща се страна" е просто неприложим за повечето държави от Далечния изток.

Безспорните успехи на конфуцианските държави в модернизацията могат да бъдат обяснени с различни фактори. Икономистите предпочитат да говорят за "успешни стратегии" и подходяща икономическа ситуация. Но нека не забравяме, че опитите същите тези "успешни стратегии" да бъдат приложени в Латинска Америка например, въпреки първоначалните надежди, обикновено приключваха с провал. Което ни насочва към не-икономическите причини за днешния успех на страните от Източна Азия Сред тях на първо място е спецификата на местната култура. Очевидно е, че тази култура се оказва неочаквано добре приспособима към изискванията на съвременната индустриална епоха, макар че това се проявява не веднага.

Всъщност, фундаментът за скока на източните "дракони" до голяма степен е заложен в спецификата на тяхното стопанство. В продължение на хилядолетия отглеждането на ориз е в основата на далекоизточната икономика (само тази култура е могла да изхрани съсредоточеното върху сравнително неголяма територия огромно население). Само че оризът е много специфична култура и отглеждането му не е по силите нито на отделния фермер, нито на едно семейство, нито дори на неголяма група семейства. Изграждането и поддържането на сложните хидротехнически съоръжения, необходими за отглеждането на ориза, е изисквало в до-индустриалното общество обединените усилия на стотици и хиляди хора. Оттук и особената роля на държавата, която от най-древни времена е била принудена да вземе в свои ръце функциите по контрола и управлението на икономическия живот, оттук и огромната роля на колектива (семейството, кланът, нацията) в живота на индивида в Източна Азия.

на участниците в индустриалното производство отнема столетия дори в Европа, а в болшинството "развиващи се държави" този процес едва сега започва. Далечният изток обаче е изключение, защото там организацията на традиционното селскостопанско производство е такава, че задачата за възпитаването на необходимите за успешното капиталистическо развитие качества у местното население се оказва решена, при това дълго преди появата на самия капитализъм. Много ценно за модернизацията се оказва и типичното за конфуцианското общество почтително отношение към образованието. Традиционните общества в Източна Азия (с изключение на японското) се управляват не толкова от аристокрацията, колкото от бюрократичния елит. Теоретично (а донякъде и на практика) пътят нагоре - към власт и богатство, там е отворен за всеки, демонстриращ достатъчно сериозни способности и стръв в учението. Което пък поражда своеобразен култ към знанията и образованите хора. Впрочем, това отношение се е запазило и до днес - достатъчно е да се прегледат списъците на аспирантите в който и да е американски университет за да стане ясно, каква роля в основните световни (т.е. американски) научни центрове играят етническите китайци, японци и корейци.

И така, успехите на държавите от Източна Азия в модернизацията са безспорни. Невероятните им постижения предизвикват завист и пораждат напълно разбираемото желание да се изучи техния опит за да бъде приложен и в други региони (включително и у нас, в България). Перспективна ли е тази възможност? Едва ли…

Разбира се, отделни елементи от далекоизточния модел могат да бъдат успешно усвоени и извън пределите на източно-азиатското културно пространство. Като цяло обаче, "далекоизточното икономическо чудо" е резултат от специфичната културна ситуация в региона, така че копирането му от страни с друга културна традиция едва ли е възможно. За да се приложи ефективно далекоизточния модел е необоходимо, като начало, да се повтори и историческия път, изминат от тези държави през последните две хиляди години. Да не забравяме и, че конфуцианската модернизация все още не е преминала през всички изпитания. Съвсем доскоро страните от Далечния изток не произвеждаха наистина високотехнологична продукция. Процентът на собствените разработки в производството им е незначителен, всяко малко по-сложно производство почти изцяло се базира на западни лицензи. Разбира се, основната причина е, че доскоро страните от региона не бяха достатъчно богати за да изразходват сериозни (и съпоставими с онова, което харчат за тази цел в САЩ и Западна Европа) средства за научно-изследователска дейност в областта на високите (и, особено, информационните) технологии, а външнополитическата конюнктура (положението им на фронтовата линия на "битката с комунизма") гарантираше лесен достъп не само до западните кредити, но и до западните технологии. И все пак, причините за

на региона не опират само до липсата на достатъчно средства. За това способства и недоверието и пренебрежението на конфуцианската традиция към техническото творчество и, което е по-важното, към оригиналното, нестандартно, индивидуалистично мислене и поведение, въобще. Ще съумеят ли принадлежащите към конфуцианската култура страни да преодолеят тази бариера. Никой не може да каже със сигурност.

Накрая, да не забравяме, че уникалният социално-психологически климат, формирал се в Далечния изток в продължение на хилядолетия и изиграл толкова важна роля за икономическия скок на тамошните държави, не издържа на съприкосновението с агресивната западна култура и бива прогресивно ерозиран. Руши се старото патриархално семейство - основен пазител на културните стереотипи. Младите хора не желаят да работят така упорито като своите родители, искат повече свободно време и независимост. Потребителската цивилизация мощно нахлува и в Далечния изток. Като последица от всичко това в най-развитите страни от региона става все по-трудно да се открият онези дисциплинирани, непретенциозни и трудолюбиви работници, сътворили навремето "икономическото чудо". Все пак, след първия (Япония) и втория ("4-те дракона") ешелон "тигри" се очертава и трети (Китай и Виетнам), все още разполагащ с огромни резерви от тъкмо този тип работна сила. Така че, ще видим…