"Представете си, че до края на света остава само една последна звездна нощ. Какво ще правите?" Този въпрос поставя пред потенциалната си аудитория Борис Ковач - едновременно конферансие, кларнетист, саксофонист и композитор в своя най-нов албум "Последното балканско танго" (издаден в Германия и вече достъпен за българските фенове чрез музикалния магазин "Дюкан-Меломан). А после сякаш ни отговаря с музиката, която звучи през следващите час и десет минути. Дванадесет композиции, в които е събрана горчивина, любов, привиден наивизъм и философска дистанцираност в

от минимализъм, традиционна музика и джаз.

Самият Ковач е роден през 1955 в Нови Сад, столица на сръбската провинция Войводина, известна някога като пресечна точка на всевъзможни емигрантски потоци между Средиземно море и Балтика и зона, в която се срещат католическата, православната и ислямската цивилизации. Тук, в началото на 80-те, Борис създава първите си камерни групи, от които по-късно се ражда проекта "Ритуал Нова", обединяващ музиканти, танцьори и актьори и съчетаващ най-различни музикални и театрални тенденции. През 1989 става директор на нашумелия Камерен музикален театър "Огледало" в Нови Сад, заедно с който печели световна известност. След няколко години, през които Ковач работи в Словения, Австрия и Канада, той се завръща в родината си, където днес се смята за емблематична фигура на новата вълна в сръбската изкуство от "епохата след Милошевич".

Най-новият му албум "Последното балканско танго" поражда у слушателя неповторимото усещане за танц на ръба на бездната, участниците в който въобще не се вълнуват от опасността, а искат единствено да изживеят щастието, че са живи и могат да обичат. Това наистина е музика за последния ден. Която, напук на всичко, не звучи мрачно, напротив в нея се усеща онова почти безумно веселие, което е типично за балканския (и най-вече за сръбския) манталитет.

Албумът сякаш пресъздава атмосферата в елитен белградски бар, по времето на натовските въздушни атаки. Самолетите току що са престанали да бомбардират, но само въпрос на време е, кога ще се върнат отново. Барманът се е побъркал и черпи всички наред, а музикантите, облечени в смокинги, свирят със същата възторжена обреченост, с която вероятно са свирели и колегите им от оркестъра на потъващия "Титаник", докато отвън, на палубата, пасажерите отчаяно са се борели за място в спасителните лодки.

Само че този път оркестърът не свири така, сякаш нищо не се е случило. Огромно

напрежение се усеща, както в иначе брилянтната източноевропейска румба ("Rumbatto"), така и в невероятното парче "Slow for Julia", слушайки което човек с мъка сдържа сълзите си. Заключителното "Ending" пък представлява вихрен танц, в чието изпълнение музикантите са вложили и душите си, като че ли съзнавайки, че това е наистина "последното танго". Веднага след него, Ковач (отново в ролята си на конферансие) взема микрофона за да ни каже: "Сбогом и довиждане, ще се видим в някой по-добър свят".

обаче е друго. "Забравете отчаянието…съберете приятелите си и танцувайте, запазете надеждата, вярата, наслаждавайте се и се обичайте… нека бъдем щастливи поне (още) веднъж в този живот…" ни казва авторът. Без съмнение, албумът е гениален, истински, неповторим и възможен единствено и само на Балканите.