и превръщането му в следствие и производна на Македонския, изключиха България от Средиземноморския свят и цивилизация, което допълнително засили значението и обвързването ни с евразийската и централноевропейската посоки на нашата външна политика.

Според една от клаузите на Ньойския договор на България е обещан икономически излаз на Бяло море, в района на Порто Лагос. Това е една международно правна юридическа хипотеза (или отворена врата), която е твърде хубава, за да не е била използвана в българо-гръцките отношения след 1919 от последващите правителства в София. Без да коментираме, дали тази хипотеза не е уредена или преразгледана в някои от текстовете на Лозанското споразумение от 1922 или в Парижкия мирен договор от 1948, има една основна причина, поради която България никога няма да получи излаз на Бяло море, пък бил той и само икономически. Тя е ясна, проста и категорична – гръцкото нежелание. След разгрома през 1922, Гърция още по-ревниво брани интересите си в Егея. Дори Белград, който през 1919 също получава и след това реализира правото си на подобен “свободен икономически излаз” на Солунското пристанище за 50 години, веднага след изтичане срока на спогодбата е лишен от това право, а Атина категорично отказва да преговаря с Титова Югославия за подновяване на споразумението.

Днес не виждаме признаци нещо да се е променило в гръцката позиция. Следователно, при положение, че Атина ревниво следи развитието на събитията в постюгославското пространство и развитието на егейско-кипърския си конфликт с регионалната суперсила Турция, сега едва ли е най-добрия тактически момент радикално да повдигаме въпроса за Порто Лагос, Дедеагач и т.н. Гърция води една дребнава и недалновидна политика спрямо България, от която обаче ние можем и трябва да печелим. Атина има също и прекомерни амбиции на Балканите като цяло, за които гръцките капитали нямат реален ресурс. Гърция иска едновременно да застане със своята танкерна флотилия на изхода на петролопровода Бургас –Дедеагач (Александруполис), да монополизира коридора Изток – Запад и да запази сухопътната си граница със Сърбия или остатъчна Югославия по коридора Вардар – Морава – Дунав, което да минимизира значенето на коридора по поречието на Струма. Пред завършване е и петролопровода Солун – Скопие, който се очаква да бъде продължен и до Прищина и рафинерията “Окта” в Куманово, с което да се постави ръка върху енергийната съдба на Македония. Но нефтът от Солун до Скопие, преди това трябва да премине или през Босфора, за което Турция иска съответната цена, или през Бургас до Дедеагач, което означава да забравим за петролопровода от Бургас до Дурас.

за нас обаче, България днес на всяка цена се нуждае от петролния терминал в Бургас (респективно и тръбата Бургас – Дедеагач), с което да неутрализира претенциите на Констанца, като алтернативно петролно пристанище в Западното Черноморие. Не по-малко важна за нас е и истинската алтернатива на петролопровода, а той е втората тръба да пресече България и да отиде към Централна и Западна Европа, където именно в момента руските и каспийските мултинационални петролни компании агресивно атакуват тамошните пазари. Така, че при подобно развитие на трафика, направлението към Дедеагач ще остане вторично. (Тук е редно да се замислим, защо правителството на Костов не започна изграждането на тръбата Бургас – Дедеагач и дали това има отношения към проваления проект Горна Арда и неофициалните финансови контакти с печално известния “Джейлан холдинг”, както и с турския интерес за блокиране на една и пренасочване на друга част от каспийския нефт към Джейхан.) Гърция се нуждае не по-малко от нас от тръбата Бургас – Дедеагач, което дава възможност да се проведат ажиотажи спрямо Атина и за построяването на шосе и железопътна линия по протежение на петролопроводното трасе, тоест да изградим нещо като “миникоридор” № 8 по странично трасе. Като средства за натиск в тази насока трябва да се използва цялата гама от достъпни ни средства преди 2004 година – митична за гърците с Олимпиадата в Атина. В това число трябва да преразгледаме и подложим на ревизия изпълнението на споразумението за оттока на реките Места, Струма и Арда, тъй като Гърция видимо не спазва задълженията си за отварянето на нови КПП-пунктове по българската граница.

Възможностите ни обаче са само до тук. В момента нямаме нито икономически (какво чак толкова да изнасяме като стоки и продукция), нито международен и политически ресурс за да повдигаме въпроса за Порто Лагос. Това само би ни създало допълнителни пречки от страна на Атина в процеса на присъединяването ни към Европейския съюз. Самият акт на присъединяване към Съюза би решил част от проблема за свободния икономически излаз на Бяло море, тъй като ЕС е зона на свободно и безмитно придвижване на стоки и услуги.

Пред българската външна политика в момента има много по-сериозно предизвикателство от Беломорския въпрос. В хода на разпадането на Югославия България вече 12 години е с неустановена западна граница. Това поражда множество заплахи за националната ни сигурност, включително и военни. Всички международни наблюдатели и анализи сочат, че под натиска на албанския национализъм (ползващ се с американска подкрепа) и сръбския и гръцкия ревизионизъм (имащи условната руска подкрепа) бившата югославска република Македония е обречена да изчезне като държава. В хода на този процес за нас е от особена важност съдбата на град Скопие и на линията Крива Паланка – Куманово – Скопие – Тетово, както и съдбата на териториите на Изток от линията Велес – Крушево – Охрид. (Сред албанците например, витае идеята Скопие да стане “свободен”, подразбирай разделен град !?) При разпадането на Македония са възможни

включително и най-добрия за България – запазването на Република Македония в днешния и вид. Но със сигурност дори и при най-доброто стечения на обстоятелствата, България няма да може да издържи на предизвикателството да следва еднакво успешно политика на присъединяване към Европейския съюз и НАТО и едновременно да преследва и защитава своите национални интереси по посока на Беломорието и Македония. Затова днес, ако степенуваме интересите си, заради Беломорието, което засега напълно сме изгубили, не трябва изпускаме съдбата на Македония.