Тя обикновено се разглежда като псевдонаучно политикогеографско направление. В нея обществено-политическите феномени се тълкуват в зависимост от техните пространствени характеристики. Основните сакрално-митологични категории са Суша-Вода, Изток-Запад и Север-Юг.

Метафизичните свойства на Сушата (земята) определят типичната устойчивост на телурократичните общества. Столицата и провинциите на телурократиите са разположени върху единен териториален масив, което позволява строга йерархизация и силна централизация на властта. Те са консервативни по отношение на промените и традиционната форма на управление в тях, по правило, е от абсолютистки тип. Най-благоприятните географски пространства за възникването на телурократичните общества са тези, в които има ясно изразен воден дефицит - полупустини, степи и лесостепи. В тях господстват номадските народи, основаващи стопанската си култура и военна сила на животновъдството и търговията. Номадските народи са подвижни и могат бързо да налагат своята власт върху големи пространства. Телурократичните общества често разрушават държавните образувания на уседналите народи, но създадените от тях империи се разпадат относително бързо. Типични исторически примери за силни континентални образувания на номадските народи са Златната Орда и Арабският Халифат. Телурократиите обикновено постигат значителна военна мощ, но вътрешното им обществено развитие е изключително трудно податливо на промени. Принципите на телурократиите обикновено се свързват с Изтока и намират най-широко разпространение в Евразия – най-големият континентален масив на планетата.

Обществата от таласократичен тип се формират в крайбрежните морски и океански пространства. Те са присъщи предимно за Запада и най-типичните им исторически аналози са се зародили по атлантическото крайбрежие на Европа. Характеризират се с динамизъм и висока приспособимост към обществения прогрес. Друга характерна черта е морската експансия, поради което политическото им устройство се отличава с териториална разпокъсаност между метрополията и многобройните колонии. Морските народи основават своята сила на риболова, морската търговия и морските военни походи. Океанът е едновременно и силното, и слабото място на този тип цивилизация – за да се поддържа ефективен държавно-политически контрол е необходимо изграждането на могъщ военноморски и търговски флот и военизирана администрация.

Свойства от смесен тип имат речните цивилизации. Те се създават от т. нар. уседнали народи и са едни от най-старите форми на стопанска и политическа организация на пространството. Държавите им са силни и се отличават с висока материална и духовна култура. Обществената им стабилност се гарантира от благоприятния хидро-климатичен и почвен потенциал. Водещ стопански отрасъл е растениевъдството.

В каноните на сакралната география мистичен смисъл се влага дори и в съдържанието на географските посоки на света. Основна движеща сила на обществено-политическите процеси в глобален и регионален мащаб е противостоенето (или взаимното привличане и допълване) между земните полюси, както и между (условно) коренно противоположните характеристики на източните и западните цивилизации. Така, от гледна точка на природния символизъм, Изтокът е мястото, където се ражда слънцето, светлината и животът като цяло – т. е. доброто. Западът пък е носител на точно противоположния философско-логически смисъл. Там където изчезва слънцето и светлината, е “царството на злите сили, смъртта, упадъка и духовната нищета”.

Много древни и съвременни религиозни, философско-етични и политико-икономически концепции се основават на

Например, в редица древни вярвания, митове и легенди от Стария свят доброто "висше начало" идва от Севера. За цивилизациите на Северното полукълбо земният полюс често е тълкуван като център на неподвижността и вечността. Около него се върти пространството и времето. Северът е съотносим с духа, силата, чистотата и съвършенството. Югът е точно обратното и символизира смешението на материята. Традиционно, Северът играе господстваща роля и одухотворява южния “примитивизъм”. В исторически план пасивният и аморфен Юг винаги се покорявал на активния и целеустремен Север. Не е трудно дори днес да открием традиционните вектори на тези отношения.

Геополитиката възниква в края на ХІХ век и се развива успоредно с възникването и развитието на класическата политическа география. До Първата световна война тези две понятия се разглеждат като синоними, но след това започва постепенното им разграничаване. Политическата география се разглежда предимно като част от развитието на географските науки. Същевременно геополитиката използва все повече методи на изследване от политологията, социологията, историята, военната наука и други.

стават най-забележими в Германия, където политическата география се тълкува като наука за пространствените условия на държавата, а геополитиката - като наука за пространствените изисквания на държавата. Например, според Ратцел, политическата география разглежда държавата от гледна точка на пространството, а геополитиката - пространството от гледна точка на държавата. Днес силни геополитически школи имат САЩ, Франция и Русия. Поради използването на част от класическите немски геополитически идеи за целите на нацисткия режим, развитието на геополитическата мисъл в съвременна Германия е значително по-слабо.

С принос към развитието на политическата география и геополитиката в края на ХІХ и първата половина на ХХ век у нас са изследователи като Анастас Иширков, Жеко Радев, Крум Дрончилов, Иван Батаклиев, Димитър Яранов и др. Техните идеи са в значителна степен повлияни от научните тенденции във водещите политикогеографски школи, но най-силно изразено е влиянието на немската атнропогеография и геополитика.

В най-широк смисъл съвременната геополитика се развива като наука за влиянието на пространствените природни и обществени фактори върху културно-политически процеси в световен мащаб. В по-тесен смисъл геополитиката се разглежда като наука за пространственото поведение на държавите. Познаването на фундаменталните геополитически закономерности има голямо практическо значение за външнополитическото поведение на отделните държави и пътищата за решаване на глобалните и регионални проблеми на човечеството. В най-тесен смисъл геополитиката се възприема като един от методите на изследване в политическата география, т. е. като част от нея. От тази гледна точка геополитиката може да се разглежда и като научна теория, и като политическа практика за обосноваване на държавни или коалиционни интереси.

Често като геополитически се дефинират явления и процеси, нямащи нищо общо със същността на геополитиката. Според един от най-изявените съвременни френски геополитици – Ив Лакост, понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Затова той предлага разграничаване на двете понятия. Според него, трябва да се запази терминът геополитика за споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация, а геостратегията - когато се касае за съперничество и антагонизъм между държави или политически сили, които са враждебни едни спрямо други.

Очевидно е обаче, че

може да бъде определяна не само според мащаба на политическото мислене. Ако предположим, че геополитическите отношения, събития и мотиви за поведение протичат между политическите субекти в регионален или континентален мащаб, то геостратегическите отношения се формират, когато в рамките на регионално или континентално противостоене или конфликт се оказва външен натиск, обслужващ глобалните интереси на свръхдържавите. Според Бжежински например, геостратегията е стратегическо управление на геополитическите интереси. Редица други автори пък представят геостратегията като продължение на геополитиката, но повечето от тях разбират тази връзка само в най-тесния смисъл - единствено в областта на въоръженията и баланса на военните сили.

По-широкото тълкование на разликата между геополитика и геостратегия изисква ясното разграничаване на тяхната обективна и субективна същност. От методологична гледна точка много по-удачно е разграничаването на обективно съществуващи геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси. От тази гледна точка геополитиката е научно направление, изследващо влиянието на обективните пространствени фактори върху поведението на държавите или междудържавните обединения. Пример за обективно съществуваща геополитическа закономерност е вечното противостоене между Изтока и Запада, което е неподвластно на субективните фактори.

Геостратегията има ясно изразен субективен характер. Тя трябва да се разглежда като реална дейност, насочена към преструктуриране на политическото пространство и облагодетелстваща едни държави за сметка на други. Освен военно-политическата същност на геостратегията е необходимо да се отчита по-широк кръг от културно-политически и социално-икономически нейни аспекти. Като основен геостратегически мотив днес трябва да се приеме е желанието за контрол върху богати на природни, човешки или стопански ресурси пространства.

Това са "законните" ядрени държави, единствени имащи правото на вето в Съвета за сигурност на ООН. С относително неравнопоставено геополитическо положение днес се отличават държавите, изгубили Втората световна война - Германия, Япония и Италия. Въпреки сравнително големия си икономически потенциал, те все още не играят равностойна с първата група държави политическа роля в съвременния свят. Има и държави, отличаващи се с голям демографски и незначителен икономически и политически потенциал - Индия, Индонезия, Бразилия, Пакистан, Бангладеш, Нигерия, Мексико и други. От тях обаче в немалка степен ще зависи сигурността на планетата през идните десетилетия. Всичко това налага извода, че следвоенното институционално междудържавно устройство на света трябва да се преосмисли и преструктурира. Като първа необходима крачка в това отношение е преструктурирането и преформулирането на ООН, неговите главни цели, задачи и механизми.