Известно е обаче, че политиката (също както и природата) не търпи вакуума. В повечето европейски страни, при

сходни с тези у нас, въпросният политически вакуум много бързо бе запълнен от всевъзможни радикални (десни и леви), нео-популистки партии и движения. Въпреки, че, поне засега, процесът изглежда достатъчно добре контролиран и канализиран. Потвърдиха го и изборите във Франция, и ставащото в Холандия.

Ние, българите в това отношение, (като контрол и като изборни резултати на родните популистки формации) сме доста по-напред от държавите, на които се стремим един ден да приличаме. От една страна, едва ли някой в България вече се съмнява, че участва в “свободни” избори. Ясно е, че във всяка избирателна система съществуват достатъчно възможности за контрол върху процесите (т.е. за тяхното манипулиране), като ситуацията у нас дори не е измежду най-фрапантните в това отношение. Примерите със “сдържането” на популиста Жорж Ганчев от появята му на политическата сцена до пълното му изчерпване, или пък с провала на Петър Стоянов са достатъчно красноречиви, за да си правим излишни илюзии. Още повече, че достатъчно често участваме в избори, а и вече никой от управляващия “елит” не си и прави труда да прикрива политическите (а и финансовите) машинации, свързани с тях. От друга страна обаче, у нас новите процеси в политическия живот очевидно се развиват доста по-бързо, отколкото на Запад. Една откровено популистка формация, каквато е НДСВ, не само че взе властта, но дори започна да изчерпва възможностите си да я упражнява за по-малко от година. В резултат от което в родното политическо “опитно поле” продължава да ври и кипи. Днес там може да се намери всичко – от Лазар Причкапов до “Гергьовден”. Просто защото нито една от големите политически партии не дава обяснение на хората, докога България ще продължава да се разграбва и руши, както бе казал Ботев, “от наши и чужди гости”, а всеки (не само българския) електорат иска да има поне малко стабилност и светлина в края на тунела. Не случайно французите наказаха Ширак на първия тур от президентските избори, давайки му само 19% - резултат, най-нисък в историята на Петата република. Заради корупционните скандали и увеличаващите се в страната престъпност и несигурност. Тук оставяме настрана известния от политическия маркетинг принцип, че “стръвта трябва да е вкусна на рибата, а не на рибаря”, който въобще обезсмисля такива понятия като “популизъм”. На

обаче, това не пречи сега да търсят мястото си формации и политици от целия спектър – от набедения за “крайно ляв” Причкапов, издигнал се на крилата на носталгията по Татовото време, но въртящ бизнес с неколцина извести “мутри”, до бившите служители на ДС от партийката “Нова България”, упражняващи се в примитивен антисемитизъм и отчаяно търсещи “българския Льо Пен”. Мнозина (най-често либерални) политолози виждат в онова, което става, заплаха за демократичната ни система. На пръв поглед подобна заплаха действително изглежда реална на фона на масовото разочарование на избирателя от досега познатите му български политически “мъже”. Ако обаче анализираме реалната (не само електорална) база на “политиците”, както от крайно левия, така и от крайно десния спектър, нещата стават различни. Зад “феномена Причкапов” се крие по-скоро самотен играч, обслужващ интересите на конкретни икономически групировки, с които поддържа делови отношения, отколкото политик, опитващ се да върне Живковото време. Същата е ситуацията и на другия полюс, където неколцина ветерани от кръга около фалиралата Първа частна банка, окопали се в “Монитор”, периодично обявяват, че щели да правят “истинска националистическа формация”. Тоест, и онова, което ни се представя за “ново”, е просто позабравено старо. Безперспективно и обречено на провал. Но пък е безопасно за системата. Понеже също е под контрол.

Остава да си отговорим, защо около тези кръгове се вдига толкова шум, защо ги популяризират и с каква цел това става точно сега? Дали само ги използват като плашило за да бъде стабилизиран досегашния модел, както това стана (поне на изборите) във Франция? Или чрез тях ще притискат обществото ни да приеме по-лесно евентуалното установяване (под някаква форма) на “мека” диктатура, нужна за налагането на определени промени в схемата? Че у нас има подобни нагласи показва дори и невероятно високият рейтинг на генерал Борисов например. А, може би, става въпрос за поредния опит на изтласкани от властта икономически кръгове да се върнат отново в нея? Ясно е във всеки случай, че една от целите е да не се допусне появата на истинска алтернатива на тотално изчерпания ни политически модел. Т.е. да се закрепи господството на олигархията напук на очевидния факт, че това слага кръст на целия ни “европейски проект”, автоматично изстрелвайки България директно в Третия свят.