Европейската отбрана – спомен от бъдещето

Пламен ДИМИТРОВ

Според учредителните си документи, НАТО е организация на равноправни членове , всеки от които има един глас, а решенията се вземат с консенсус. Едва ли обаче някой се заблуждава, че държави като Дания или Исландия например, имат същата тежест в Пакта като САЩ. Най-точен израз на американската позиция по този въпрос дава вездесъщият Хенри Кисинджър. Според него отношенията в един международен съюз са като в акционерно дружество - всеки съдружник има право на глас в съответствие с броя на акциите, които притежава. А, ако сравним военните разходи на САЩ с тези на европейските им съюзници, веднага става ясно кой държи контролния пакет акции в “НАТО АД”. Големите западноевропейски държави безспорно имат глас при обсъждането на важни за Алианса проблеми, но

Решенията се вземат във Вашингтон.

В годините на студента война това статукво изглеждаше неизбежно. Налице бе ясно дефинирана сериозна военна заплаха, изискваща обединяване на всички ресурси на демократичния свят. Лидерството на САЩ бе естествено, а трансатлантическата връзка - стабилна и необходима. С изчезването на съветската заплаха обстановката се промени, подхранвайки размишленията на европейските лидери - дали си струва да стоят под американския военен чадър, след като вече не вали така силно. Докато европейците търсеха отговор на този екзистенциален въпрос, в Югославия избухна война, която доказа че Европейският съюз е неспособен сам да решава кризите в областта на сигурността. Конфликтът в Босна бе прекратен едва след решителната намеса на САЩ (НАТО). Последвалата все по-активна ангажираност на американците на Балканите стесни полето за действия, въз основа на които би се формирала европейската отбранителна идентичност.

Осъзнавайки военнополитическата си зависимост от САЩ, в последните три-четири години европейските лидери все по-настойчиво търсят пътища за преодоляването й. От май м.г. в сила влезе Амстердамският договор, който внася промени в общата европейска политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС). В него за първи път е предвидена възможността за интегриране на Западноевропейския съюз (ЗЕС) в ЕС. Това може да стане след единодушно решение на Европейския съвет, ратифицирано от парламентите на страните-членки на ЕС. Съюзат вече ще може да използва ЗЕС за изпълнение на хуманитарни и мироопазващи мисии и разрешаване на кризисни ситуации. Като цяло обаче, разпоредбите на Амстердамския договор в областта на сигурността могат да бъдат оценени като словесна еквилибристика, макар и тонът му да е малко по-категоричен, отколкото този на договора от Маастрихт.

С идването на лейбъристите на власт, Великобритания, която традиционно е смятана за експонент на американското влияние в Европа, също прегърна идеята за изграждането на обща европейска отбрана и в съвместна декларация с Франция (от декември 1998) заявяви, че ЕС трябва да има “капацитет, възможност и готовност да решава и провежда автономни действия, подкрепени от военни сили”.

Ново развитие на решимостта за изграждане на

Европейска отбранителна идентичност

са решенията на Европейския съвет от Хелзинки (декември 1999) Интегрирането на ЗЕС в ЕС бе поставено като непосредствена цел, постигането на която ще позволи да се избегне дуализма в областта на ОПОВОС. Може би най-важно сред тях бе решението ЕС да създаде свои сили за кризисна интервенция на Стария континент. Те трябва да наброяват 60 000 души и ще участват в хуманитарни и спасителни операции, мироопазване и управление на кризи.

Въпреки последното развитие обаче, очевидно е, че към днешна дата ОПОВОС все още няма ясни очертания. Според думите на един от бившите генерални секретари на ЗЕС, ОПОВОС “не е нито обща, нито политика, не се занимава със сигурността и е единствено външна”. До голяма степен за тази нерадостна ситуация допринася институционалното объркване в областта на европейската сигурност. Три организации имат пряко отношение към нея - ЕС, ЗЕС и НАТО. Те естествено са обвързани помежду си, но в тях не членуват едни и същи държави. Така например Австрия, Финландия, Швеция и Ирландия са в ЕС, но не и в ЗЕС, нито пък в НАТО. При миналогодишната война в Югославия Австрия дори затвори въздушното си пространство за самолетите на Пакта. Исландия, Норвегия и Турция са членки на НАТО, но са извън ЕС и ЗЕС. При това положение не е ясно как ЗЕС ще се интегрира в ЕС или как ще изглежда “европейският стълб на НАТО” - ще бъдат ли Исландия, Норвегия и Турция част от него или не? Или пък какво ще бъде мястото на новите членки на НАТО Полша, Чехия и Унгария, които все още са извън евроструктурите. От Анкара вече прозвуча основателна тревога, че Турция, чиято армия е сред петте най-силни в НАТО, ще остане изолирана от бъдещите общи действия на европейските съюзници от Алианса. Към всичко това трябва да прибавим и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която някои анализатори смятат за гръбнак на бъдещата архитектура на сигурността в Европа.

Картината става още по-неясна ако отбележим, че ЗЕС никога не е предприемал особено важни самостоятелни действия, ЕС никога не е провеждал обща отбранителна политика, а ОССЕ е твърде хлабава структура , в която са представени разнопосочни интереси.

Удобен ли е американският чадър?

Липсата на конкретна военна заплаха за ЕС ще продължи да бъде спирачка по пътя към изграждането на обща отбрана. Тя може да бъде провеждана само от единен политически субект, а ЕС засега не е такъв. Казусът “Косово” показа, че военнополитическото единство на европейците може да бъде удържано с мъка и то само при условие, че американците са достатъчно решителен лидер в бойните действия. Общата отбранителна политика може да бъде торпилирана и от неизбежните вътрешнополитически промени в държавите от ЕС. Така например британските консерватори, намиращи се в опозиция, са категорично против идеята за обща европейска отбрана, смятайки, че тя ще срути НАТО и е “толкова утопична, колкото и изграждането на единна европейска държава, конкурираща САЩ”.

Сегашната американска доминация в НАТО не е само наследство от студената война, а факт, базиран на реални военно-икономически предпоставки. Превъзходството на САЩ в областта на военните технологии е огромно. Това се видя най-ярко по време на миналогодишната война в Югославия. 75 % от самолетите, участвали в бомбардировките бяха американски. 80% от изразходваните боеприпаси също са произведени отвъд океана. Европейците могат само да мечтаят за свръхмодерните американски комуникационни системи, за крилатите ракети, транспортните кораби и сателитните наблюдения на САЩ. Всичко това струва много пари. Оттук и логичната позиция на американците спрямо техните съюзници: “Ако искате да имате право на глас в НАТО, трябва да си платите за това”. А засега Европа не е готова да плаща. Тя разполага общо с 2 милиона войници срещу 1,4 милиона американски, но военнните разходи на САЩ са значително по-големи. Изводът е ясен - отвъд океана инвестират преди всичко в научните изследвания и развитието на военната техника, докато европейците все още харчат твърде много за изхранване и заплати на голям брой войници. Да не говорим, че доста от европейските армии все още се базират на архаичната наборна военна служба. Оръжейните компании от Стария континент също не могат да мерят ръст с американските конкуренти, макар че желание и амбиции не им липсват. Европейските производители изнасят седем пъти по-малко военна продукция за САЩ, отколкото американските за Европа.

Очевидна е и неподготвеността на европейските въоръжени сили за

Променената стратегическа обстановка

след края на студената война. Защитата на своята територия с жива сила отдавна не е приоритет. Сега са необходими мобилни части, способни светкавично да бъдат прехвърляни на хиляди километри от собствените граници. Това днес го могат само американците. От там идва и самочувствието им на единствена световна суперсила. В Европа виждат, че отвъдокеанските им партньори се държат безпардонно, арогантно и грубо. Истината е, че зад това поведение стои силата. А тя рядко следва правилата на доброто възпитание.

Днес Европа е икономически единна, но военнополитическита и интеграция е все още спомен от бъдещето. Предстоящото разширяване на изток ще отнеме много средства и е малко вероятно страните от ЕС да увеличат военните си бюджети. Западна Европа и САЩ ще продължат да бъдат съюзници по фундаменталните въпроси на световния дневен ред, но съперничеството също ще съпътства техните отношения. Вашингтон вероятно ще се опита да изтъргува съгласието си за изграждането на сили за бързо реагиране на ЕС срещу мълчаливото одобрение на европейците за създаването на противоракетен щит над американските градове. САЩ разчитат, че огромното им технологично превъзходство е достатъчна гаранция за влиянието им в НАТО. Колкото и да е парадоксално, в близките години ключът към изграждането на обща европейска отбрана ще бъде отвъд океана. Тя ще се развие само, ако новият стопанин на Белия дом реши да минимизира американските ангажименти в Европа. Най-реално изглежда развитието, при което ЕС ще се интегрира все по-тясно в областта на военните технологии и сигурността, но въпреки това още дълго ще си остане под отбранителния чадър на НАТО.