Сляпо или справедливо правосъдие?

Стоян УЗУНОВ

В началото на май върховните ни магистрати потвърдиха дванайсетгодишната присъда на пловдивските си колеги срещу Момчил Господинов Тодоров, с три години повече от наложената му първоначално от Хасковския окръжен съд. Толкова ще трябва прекара зад решетките 28-годишният мъж, защитил от повторно отвличане и, най-вероятно, принуждаване към проституция, годеницата си, брутално изнасилена предната нощ от “жертвата” – 23-годишният хасковлия от ромски произход Асен Славчев. Последният, починал от две порезни и една огнестрелна рана, нанесени му от Момчил. Както би казал някой – има престъпление, има и наказание. Ако не знаеше подробностите…

Изнасилване и убийство

Момчил е от Симеоновград. Родителите му работят в местната ТЕЦ, той също започва там. После служи във Вътрешни войски и пак се връща в централата. Преди години тежка авария погубва 23-ма негови колеги, отива си и баща му, болен от рак. Момчил тежко преживява загубата, сменя работата си. Точно тогава в неговия живот се появява хасковлийката И., грабнала сърцето му, което държи и днес в напуканите си от работа ръце. Известно време двамата живеят в Симеоновград, после И.-администратор по професия, започва работа на смени в Клуба на културните дейци в Хасково. Момчил също търси подходяща работа, двамата искат да се установят в града и тук да вдигнат толкова чаканата сватба.

Една юнска вечер И, която била втора смяна, си тръгва от Клуба към един след полунощ. На една от централните улици е нападната в гръб от Асен Славчев, който я замъква в храстите и размахвайки пистолет, я пребива и изнасилва. След това я завежда пред дома и, където я оставя с категоричното условие – утре вечер, по същото време, И. да го чака на същото място.

Момичето веднага се обажда на годеника си. Немигнал след работа, Момчил веднага поема към Хасково, където ужасен разбира за бруталното насилие. Не вярва, че може да разчита на полицията, убеден е, че насилникът твърде скоро ще излезе оттам. А годеницата му е сама в Хасково, той самият работи в Симеоновград, кой ще я защити?

Момчил отива в Симеоновград, взема самоделната пушка на починалия си баща и пак се връща при любимата си. Убеждава я, че нещата могат да се решат по един единствен начин – като се видят очи в очи с насилника. И понеже знае, че циганинът е въоръжен, взема със себе си самоделката и ножа.

Същата вечер, цялата трепереща, И. е отново на мястото, където е била изнасилена. Зад гърба и, в храстите, е Момчил. Не след дълго се появява и Славчев. Като го вижда, момичето ужасено побягва, ромът я погва, но насреща му се изправя годеникът и. Завързалата се схватка е прекратена от случайно минаващ полицейски служител.

Дългата агония

Насилникът е мъртъв, Момчил е арестуван и вече трета година гледа света през зарешетените прозорци на затвора. На процеса, хасковските магистрати решават, че е извършил предумишлено убийство и му дават девет години. Не приемат, че престъплението очевидно е извършено в състояние на афект и се основават предимно на показанията му на предварителното следствие, въпреки че докато ги дава Момчил е поддържан психически със силни успокоителни. Не е направена никаква връзка с първото престъпление, породило всъщност второто. Нито пък се взема предвид криминалното минало на “жертвата”.

Присъдата естествено е обжалвана. И точно тогава идва вторият удар за Момчил – в Пловдивския апелативен съд решават, че девет години са му малко и ги увеличават с още три. Върховният съд потвърждава мнението на колегите си.

Днес родната къща на Момчил в Симеоновград е почти празна. Всички мебели, даже боята, приготвена за ремонт, са продадени за да се покрият разходите по адвокати и за път. Божура, майката на осъдения, едва крета с 85 лева заплата. И, ако не е синът и, и подкрепата на хората от града, отдавна да се е запътила към оня свят. По собствено желание. “Момчил не уби от лекомислие – ридае майката – а за да защити поругана чест. И все едно ли е да убиеш светец или разбойник и изнасилвач? И, въпреки всичко, вляза ли в черква, паля две свещи – една за сина ми и една за него – нека Бог му прости”.

В Симеоновград, стане ли дума за Момчил, няма да намерите безразличен човек. Когато майка му тръгне на свиждане дори едва кретащи старци я чакат на автобусната спирка. Носят – кой каквото има – за затворника.

Годеницата му работи на друго място за да изкара повече пари. Поне два пъти в месеца ходи на свиждане. Облечена е в черно, но не губи вяра в любимия си. “Чаках – казва –три години, сега се настройвам за още девет”.

Самият Момчил е в Старозагорския затвор. Дългите дни и нощи на размисъл са го насочили към Бога. Страшното е обаче, че е загубил вярата си в хората. И в справедливостта на правосъдието.

И все пак, в тази трагедия има и два светлика. Една обич, която не се е пречупила от изпитанията. И едни хора, които не са изоставили майкта и сина в личната им драма. Даже само заради това си струва да се опитаме да направим и още нещо. Ние – читателите - хората. Нека подадем ръка на Божура и Момчил, да не ги оставяме сами в болката. Адресът е: Симеоновград, пк 6000, ул.”Сан Стефано” 21, Божура Благова Куманова (за Момчил). Помогнете им с добра дума, спасете душите им.