Православието и “европейският избор”

Ивайло ВЪТЕВ

От доста време у нас се опитват да утвърждават разбирането, че принадлежността на българите към източното православие пречи на приобщаването ни към семейството на високоразвитите европейски държави. Тази теза, към която, макар и по различни причини, се придържат както крайни либерали, така и откровени неокомунисти, е колкото незащитима теоретично, толкова и вредна на практика. Близък до нея по своята абсурдност е само възгледът, че кирилицата препятствала свободното ни общуване с нациите, пишещи на латиница. Всъщност и едната, и другата позиция са просто двете страни на един и същ, все по-агресивно пропагандиран, национален нихилизъм.

И, все пак,

Къде е мястото на Православието

и каква е ролята му по пътя ни към Европа? За да си отговорим на този въпрос, нека се обърнем към другите две основни изповедания в съвременното християнство – римокатолицизма и протестанството. Всеки, който е поне малко запознат с богословието и практиката на отделните християнски изповедания, не може да не си даде сметка, че между Православието и католицизма, както и между Православието и протестанството, има много повече допирни точки, отколкото между католицизма и протестанството. И, ако последните не са пречка за изграждането на единен Европейски съюз, нещо повече – на единни национални държави, в които и двете изповедания са приблизително еднакво представени (като Германия например), защо Православието да бъде такава пречка?

Факт е, че на църковно ниво отдавна се предприемат конкретни стъпки за сближаване и взаимодействие между различните изповедания. Показателно е участието на православни и протестанти в Световния съвет на църквите (където католиците са само наблюдатели), както и съвместните прояви на католици и православни на най-високо ниво, процеси от които пък протестантите са изолирани.

Но, това са чисто църковни и религиозни дела. Намесването на религията в светските проблеми на съвремието е анахронизъм. То е реанимиране на политическите “студени войни”, водени преди векове и хилядолетия и довели до разделенията в единната, по определение, християнска Църква.

У нас “самокритиката” върви обикновено по оста: славянство – балкански манталитет – Православие, като основната тежест пада именно върху религията. Тя продължава да се разглежда като нещо ретроградно, израз на назадничав и отживял светоглед. Всъщност, православието е носител на основни положителни ценности, които само биха спомогнали за националния ни напредък.

То, преди всичко, е много по-либерално от римо-католицизма. В същото време не изпада и в крайностите на пуританството или крайния либерализъм, присъщи на някои протестантски течения. В исторически план, не е обременено от такива извращения, като инквизицията или изстъпленията по време на Реформацията. Православието е носител на демократични принципи и по организацията на вътрешноцърковния си живот, и по проповядваните от него морални ценности. Затова, опитвайки се да си “внасяме” демокрация отвън, не би било зле да се вгледаме и в собствения си опит, съхранен в Църквата.

На второ място, в самата основа на православното учение е заложен принципът на толерантността. В него евангелският постулат “в Христа няма нито иудеин, нито елин, а всички са едно” е издигнат на най-висок пиедестал. Достатъчно е да припомним, че расизмът и ксенофобията се зараждат не в средите на православните народи, просто защото са в противоречие със самата същност на православието. Така, докато по времето на Холокоста, Католическата църква официално мълчеше, а папата подписваше договори с Хитлер, нашата Православна църква активно участваше в спасяването на българските евреи.

И още нещо, което е най-важното,

Православието е носител на българската национална традиция

А няма културен и цивилизован народ, който да не се опира на традициите си, да не се гордее с тях. България може и да няма традиции в модерното държавно управление, или в университетското образование например. За сметка на това обаче, тя има в историята си достатъчно събития, насилствено и трагично прекъсвали културната и цивилизационната приемственост между поколенията. И тъкмо Православната църква е онази, която свързва българския народ в едно цяло през вековете. Ако можем да говорим за древна българска традиция, тя неизбежно е свързана с Църквата. Ето защо, отхвърлянето на Православието и неговите ценности не води до друго, освен до разпадането на националното ни съмосъзнание.

Модерният технологичен свят не е свързан непременно, нито със западното християнство, нито с латиницата. Япония, една от водещите съвременни държави, не среща проблеми, нито от специфичната си писменост, нито от традиционната си религия. И, ако я сравним с католическата и пишеща на латиница Южна Америка например, ще разберем, че поставянето на въпроса за Православието и кирилицата е не просто безсмислено, но има и крайно отрицателни последици. Истинските проблеми на България са икономически и социални, създаването на нови изкуствени проблеми само отклонява вниманието ни от истинските.

Нашата Църква има огромни заслуги към нацията в миналото. Но тя има важно място и сега, и в бъдеще. И осъзнаването на това място, не само би помогнало за постигането на национален просперитет, но и в приобщаването към високоразвития цивилизован свят.