Консерватизмът – поглед отдясно
За разлика от революционерите в средите на левицата и крайните либерали, модерните десни защитават идеята за реформи в рамките на националната традиция

Виктория ИВАНОВА
С тази статия, чиято авторка следва политология в Москва и е сред членовете на Националния консервативен форум, стартираме дискусията за идейно-политическите принципи, върху които би следвало да се изгражда модерната българска национално-ориентирана десница

Понятието “консерватизъм” за голяма част от съвременните българи е почти толкова неопределено и мъгляво, колкото и терминът “десница”. По правило, повечето го възприемат просто като “стремеж към съхраняване на съществуващото положение”, без значение, какво точно трябва да бъде “съхранено”. Всъщност, подобна примитивна представа за консерваторите, като “яростни врагове на реформите”, е лишено не само от основание, но и от реално идейно съдържание. За това, че истинският консерватор въобще не е абсолютен противник на каквито и да било промени, говори както формулираната през 20-те години в Германия концепция за “консервативната революция”, така и възраждането на този термин от управляващата британска и американска десница и през 80-те. Както отбелязва Юлиус Евола, “според консерватора, от защита и съхранение се нуждае единствено

Общата концепция за живота и държавата

а не едни или други конкретни икономически принципи”. В този смисъл, опитите след 1989 , като “консерватори” у нас да се квалифицират откровените неокомунисти в средите на Социалистическата партия и извън нея, бяха лишени от всякакво основание. Принадлежността към десницата или левицата не се определя от актуалната им позиция по време на един или друг рязък завой на историята, а от онези идеи, които те отстояват. За десницата, “леви” са всички революционни движения, от Френската революция насам, т.е. за такива се приемат и либералните, и комунистическите, които в процеса на общата им еволюция последователно се сменят. Впрочем, известно е, че за разлика от ляво-либералните кръгове, десницата не възприема самата идея за еднопосочността на прогреса, линейното механично време и необратимата постъпателност на развитието въобще.

Освен това, пак в отличие от левицата, “десните” са склонни да оценяват историята не от гледна точка на “класовото”, а по-скоро – на съсловното деление. Причина за това е фактът, че понятието “класа” спада към икономическите категории, докато “съсловието” – към политическите. Между другото, тъкмо признаването приоритета на политиката над икономиката е сред най-сериозните принципни различия между десницата и левицата. И именно поради това, консервативната десница е толкова чувствителна към икономическата независимост, съзнавайки, че в условията на глобализма, тя е единствената гаранция за политическа независимост. Съответно, модерните десни не робуват на един или друг конкретен икономически модел, приемайки, че той трябва, преди всичко, да съответства на конкретните политически цели, стоящи пред държавата.

Накрая, принципиално различие между “леви” и “десни” е антиматериализмът на последните (съзнателно не използваме тук термините “религиозност” или “духовност”, тъй като напоследък всеки ги тълкува по своему).

Българската консервативна мисъл

има своята богата традиция. Достатъчно е да споменем само имената на Тодор Икономов, Стоян Михайловски, Константин Стоилов или Димитър Греков и Стефан Попов. Затова, опитвайки се да си изясним източниците и смисъла на българския консерватизъм, си струва да потърсим онези ценности, които те са се опитвали да отстояват, участвайки активно във формирането на следосвобожденската политическа десница. Вече отбелязахме, че съвременният български политически живот е изпълнен с безброй абсурди. Един от най-ярките примери за това са опитите управляващият Съюз на демократичните сили, стоящ на позициите на крайния либерализъм, да бъде представен като “християндемократическа”, т.е. дясно-консервативна политическа формация. Така, у нас вече десетина години терминът “десница” упорито се асоциира с космополитните либерални идеи, което обаче съвършено противоречи на първоначалния му смисъл. За това, доколко условно е делението между “левица” и “десница” у нас говори фактът, че между едните и другите на практика не съществуват различия по такива фундаментални въпроси като данъчната политика по отношение на частния бизнес или пък тези, касаещи националния суверенитет.

Оттук впрочем следва изводът, че след 1989 в България така и не успя да се формира истинска консервативна десница. Причините за това са както обективни (отсъствието на истински “национален” капитал), така и чисто субективни (налагането на ляво-либерален политически модел на прехода). Наистина, през последните години се наблюдават плахи опити за изграждането на такава десница, разчитаща предимно на подкрепа от оцелелите представители на родния среден и дребен бизнес. ВМРО е един от ключовите елементи в този процес, но не и единственият. Оформянето на истинска българска консервативна и национално-ориентирана политическа сила очевидно ще бъде сложен и бавен процес, чието ускоряване е преди всичко въпрос на правилно взаимодействие и “подреждане” на елементите, участващи в него.