Постикономическата ера
В хода на постепенната обществена еволюция, технологичният и икономически прогрес се реализират не толкова в нарастващия обем на произвежданите стоки, колкото в променящото се отношение на човека към самия себе си и своето място в света

Владислав ЛЕОНИДОВ

Напук на онова, което с поразително единодушие се опитват да ни внушават напоследък съвременните идеолози на левицата или на ултралиберализма, историческото развитие съвсем не е праволинеен и еднопосочен процес, то е “отворено” към бъдещето и целта му не се поддава на еднозначно определение. Неслучайно, тъкмо в края на столетието, когато западният свят преживява

Зенита на своето икономическо могъщество

отстранявайки основния си идеологически съперник, постигайки видим баланс на икономическия ръст и значително снижавайки зависимостта си от невъзстановимите природни ресурси, темата за “устойчивото развитие” доминира във всички сфери на социалния анализ. И все пак, що за процеси се развиват най-напредналите държави на планетата и какви ще бъдат последиците от тях за останалите страни, сред които е и България, след като дори и днешните невероятни успехи не могат да прикрият нарастващата неувереност и безпокойство в “благополучните” западните общества?

Анализирайки извършващите се в съвременния свят социални промени, мнозина известни учени смятат, че те следва да се оценяват като постепенно формиране на качествено нов тип общество, наричано от някои “постикономическо”. Съществуването му се основава на концепцията, съгласно която историята на човешката цивилизация може да се раздели на три големи епохи: “предикономическа”, в която основен тип активност е онази, позволяваща на човек да оцелее в битката си с природата; “икономическа”, основаваща се върху труда като осмислена дейност за създаване на комфортна и безопасна жизнена среда; и, накрая, “постикономическа”, чиито първи признаци се появиха през последните двайсетина години, и която е свързана с факта, че в повечето развити държави вече не производството, а съвършено друг тип труд, формира основната част от брутния национален продукт.

Много от модерните теоретици на така нареченото “постиндустриално общество” обръщат внимание на факта, че делът на първичния производствон сектор (добивът на суровини и селскостопанското производство) в БНП прогресивно намалява. Това, разбира се ,не означава, че въпросните отрасли са на път да изчезнат, напротив техните показатели продължават да нарастват в абсолютна стойност. Но основната част от БНП, още през първата половина на века, се създава вече в сферата на индустриалното производство, което и обуславя характера на обществените отношение през онази епоха. След Втората световна война обаче, ускорено започва да нараства делът на на услугите в БНП. А именно в този сектор дейността на хората не просто има определено “творчески” характер, но и формира качествено нови отношения, тук се изповядват нови ценности, раждат се нови противоречия.

Тоест, макар че нито селското стопанство, нито масовото производство на стоки, са на път да изчезнат в небитието, вече не те определят социалния характер на обществото.

Самият факт, че много съществена част от брутния национален продукт се създава в онзи стопански сектор, в който не механичният а творческият труд играе ключова роля, в който господстват качествено различни отношения, свързани тъкмо с производството и потреблението във въпросния сектор, означава, че се формират и нови закономерности на развитието, действат нови критерии и оценъчни системи, т.е. вече не “икономическият човек” на Адам Смит или Маркс изгражда там жизненото си пространство, нито пък “икономическото общество” има нещо общо с ангажираните в тази сфера хора. Става въпрос за качествено различно, т.е. за

“Постикономическо общество”

Неговият възход, както впрочем и залезът на досегашната “икономическа епоха” са свързани с кризата на индустриалната система и изместването на индустриалния производствен сектор от информационния. Постепенно, в главен производствен ресурс се превръщат информацията и знанието – т.е. съвършенно нова (в това си качество) субстанция, изискваща различни от досегашните методи на организация на човешките ресурси, нещо повече - различни обществени отношения и дори извеждане на преден план на съвършенно различни личностни качества.

Не е чудно, че погледнат по този начин, съвременният свят не само е изпълнен с противоречия, но и представлява едно неспокойно и крайно нестабилно място.

Разцеплението на днешната цивилизация

върви по прекалено много направления: във външно “благополучните” западни общества се формират нови социални групи и назряват нови, непознати досега противоречия; задълбочава се пропастта между “постиндустриалния” Север и индустриалния и “доиндустриален” Юг, вместо националните граници, които стават все по-прозрачни за информационните, капиталови и миграционни процеси, възникват нови социално-икономически бариери; изострят се глобалните проблеми – екологични, ресурсни или демографски; “раздвоява” се самото обществено съзнание, устремено към новите граници на социалния прогрес и, в съшото време - принудено да се развива в досегашната си, “икономически организирана”, среда.

Формиращата се “постикономическа епоха” в еднаква степен се характеризира както с усилване ролята на личностния фактор и разширяване мащабите на творческата дейност, така и със задълбочаване на различията между постиндустриалните общества и останалата част от човечеството. Всъщност най-голямата опасност днес е, че реалният конфликт между икономическите и неикономически, материалистическите и постматериалистически мотивираните личности, по стар навик се анализира в рамките на толкова любимите на марксисти и либерали категории на досегашните социални противостояния, където действията на отделните субекти, при цялото различие на поставените цели, се определят от обективните материални и икономически фактори.;

От друга страна, налагащият се като доминиращ на планетата либерален политико-икономически модел е очевидно неспособен да ограничи, камо ли да спре, очертаващите се тенденции. Просто защото икономическите методи на “социалното реформаторство”, характерни за днешните либерални общества, не действат в “постикономическата епоха”; постикономическите ценности се усвояват по-скоро на индивидуално равнище, т.е. не могат да бъдат основа за координирани обществени действия.

Измервайки успехите си единствено с традиционните методи и средства,

Западният свят допуска две фундаментални грешки

Той, от една страна, все още е в плен на илюзиите за безграничната си икономическа мощ. Всъщност, съвременните “постиндустриални държави” доминират в световната икономика и политика по-скоро заради способността си за бързо “постикономическо” развитие в бъдеще, отколкото поради наличния си икономически потенциал. От друга страна Западът продължава да е убеден, че разривът, отделящ го от “индустриалните страни” е повече количествен, отколкото качествен и, за формирането на глобалния “постикономически” свят са достатъчно чисто икономически (в краен случай, съчетани с военни) мерки.

Тъкмо през последните години обаче, стана напълно ясна илюзорността на подобна представа. Постиндустриалният свят тепърва ще осъзнава, че чисто икономическите методи за “подкрепа” на индустриалните и доиндустриалните държави не могат да доведат до формирането на единен и хармоничен “нов световен ред”. Още по-малко пък това ще може да се постигне по пътя на насилието. Традиционните инструменти на световната политика стават все по-неефективни, а модернизацията или дори подмяната им с нови, въобще не изглежда близка и неизбежна.

В зората на новото хилядолетие западният свят все още не притежава ясно отношение към извършващите се фундаментални промени, като към комплексен и естествен процес. За сметка на това “постиндустриалните” държави все по-често започват да смесват онова, което биха могли да направят за процъфтяването на останалия свят, с това, което следва да предприемат за тази цел на практика. От една страна, те с всички възможни средства се опитват да наложат на света модела, формулиран от Карл Попър като “отворено общество”, докато от друга – закономерностите на собствената им икономическа и социална еволюция свидетелстват, че през последните десетилетия те все повече се обособяват и “затварят” от останалия свят.

В този смисъл, онези които се опитват да формулират днес

Българската национална стратегия

за идващото столетие, би следвало да я обвържат преди всичко с преодоляването на разширяващата се пропаст между “индустриалните” (каквото все още е нашето), и “постиндустриалните” общества. Това е и истинският “цивилизационен избор” на България. Рецепта за успешната му реализация не съществува. Ясно е обаче, че то ще изисква отказ от наслоените и напълно остарели схващания за икономиката и политиката, на които продължава да робува родния политически елит, преориентация към “пробив” в областта на високите технологии и, преди всичко, “технологиите на знанието” и, най-вече, замяна на досегашните идеологеми с връщане към принципите на онова, което обикновено се формулира като “realpolitik”.