Балканската геополитика на Русия – илюзии и реалност
Залагайки единствено на отношенията си с Белград, Москва рискува окончателно да бъде изтласкана от региона

Пламен ДИМИТРОВ

От около месец Русия разполага с нова външнополитическа доктрина, представена пред Думата лично от президента Путин. Ако се вгледаме в този текст, освен неизбежните клишета ще забележим два важни момента, които най-добре илюстрират сегашното геополитическо положение на Русия. Първо, стратезите на Путин отбелязват, че руската външна политика има “ограничено ресурсно обезпечение”. От това произтича и вторият важен извод в стратегията -

Вътрешните цели трябва да имат приоритет

над международните.

От реформите на Петър I в началото на XVIII-ти до втората половина на нашия век руската тежест в международните дела нараства неотклонно, за да стигне върха си в годините на Студената война, когато Съветската империя бе една от двете световни суперсили. Нейният разпад дойде доста неочаквано и съвпадна с пълното дискредитиране на комунистическата идеология в световен мащаб. Този факт отвори широко интелектуално поле за връщането на класическия геополитически дискурс на обществената сцена. Мнозина вярваха, че след като идеологическото противопоставяне комунизъм-демокрация е приключило, международните отношения следва отново да се моделират в съответствие с геополитическите фактори.

Още в началото на 90-те бе възстановена интелектуалната традиция на руската геополитическа мисъл и нейното най-популярно течение - евразийството. В трудовете на Александър Дугин, Николай Нартов или Александър Панарин, неоевразийството намира завършена форма. Основната идея на Дугин например е, че Русия е ос на геополитическото “Голямо пространство” и като уникална държава трябва да се стреми към възстановяване на своята империя. “Отказът от имперско строителство означава край на руския народ” - резюмира Дугин. Той определя САЩ като основен противник на Русия и смята, че поради обективни причини геополитическото помирение между Москва и Вашингтон е невъзможно.

Наистина имперското строителство е традиционна черта на руския народ, но тя може да се прояви само при наличието на съответните ресурси. Затова е логично да се запитаме с какво разполага Русия днес?

Дори и след разпадането на Съветския съюз тя продължава да бъде най-обширната държава в света, но населението й (145 млн. души) е почти два пъти по-малко от това на бившия СССР. При това приръстът му е отрицателен. Особено драматично бе свиването на икономическата мощ на Москва. В края на ХХ век Русия има брутен вътрешен продукт, съпоставим с този на малки държави като Канада и Холандия.

Същевременно големият ядрен арсенал на Русия продължава да й осигурява мястото на военна сила № 2 в света. Кремъл контролира и значителни природни и енергийни ресурси. В постиндустриалната ера обаче природните богатства вече не са главният източник на господство. Сега най-важен е контролът над знанието и информацията и произтичащата от това организация на икономиката. В това отношение положението на Русия е двойнствено. Тя разполага със сравнително образовано население и голям брой инженери, лекари и други кадри с висока квалификация. Но това предимство е по-скоро наследство от съветската епоха, което постепенно се стопява. Що се отнася до организацията на икономиката, руската традиция е свързана единствено със строго централизирания модел на стриктното държавно регулиране. Като се вземат предвид и мащабите на страната, става ясно защо през последното десетилетие преходът от социалистическа към пазарна икономика в Русия действително се оказа мъчително и почти невъзможно

“Превръщане на омлета в яйца на очи”

Докато Русия бе потънала в своите вътрешни проблеми, освободените геополитически пространства в Евразия бързо бяха заети от САЩ и западноевропейските им съюзници. Вашингтон твърди, че това е станало спонтанно и в съответствие с волята на народите от бившите съветски сателити и съюзници. Москва поддържа обратното мнение - проникването на американското влияние в бившите комунистически дръжави е част от добре премислен стратегически план за изтласкване на Русия и превръщането й в сила от регионален мащаб. Факт е, че в момента САЩ установяват контрол над вертикалния пояс от Прибалтика до Балканите и над хоризонталния, свързващ Балканите с района на Каспийско море. Първият от тези пояси отрязва Русия от Европа, а вторият прави невъзможна връзката й с други два невралгични региона - Персийския залив и Близкия Изток. Тази реалност прави особено силно впечатление на фона на твърдението, поддържано единодушно от класическата и съвременната геополитическа мисъл - Русия (Евразия) има шанс да наделее над САЩ (морските сили) само ако влезе в съюз със Средна Европа (Германия) и евентуално с Иран и арабския свят. Според Дугин, без създаването на оси Москва – Берлин, Москва-Техеран и Москва-Токио, Русия никога няма да може да възроди своята мощ.

На настоящия етап възраждането на руската империя във вида й от времето на Романовата династия или в този от комунистическата епоха изглежда немислимо.

Реалните геополитически задачи

решавани от Русия могат да бъдат разделени в три териториални зони. Първата обхваща територията на самата Русия, втората включва бившите съветски републики (“близката чужбина”), а третата се простира на територията на държавите от някогашния соцлагер. Понастоящем Русия е изтласкана почти изцяло от третата зона, бори се упорито за втората и вече има сериозни проблеми в първата (става дума за Чечения). Основните усилия на Москва са съсредоточени към т.нар. “близка чужбина”. Там най-важните европейски държави са Беларус и Украйна. Беларус изглежда вече спечелена за каузата на Москва и е възможно да премине от втората в първата стратегическа зона. Доста по-сложно е положението с Украйна. Всички съвременни анализатори са съгласни, че тази държава има ключова геополитическа тежест в постсъветското пространство. В момента тя е зона на остро противопоставяне между Русия и Запада. Окончателната загуба на Украйна ще означава и край на всякакви планове на Кремъл за възстановяване на някогашната му геополитическа значимост.

Тези по-общи разсъждения за геополитическите амбиции и възможности на Москва са базата, на която трябва да стъпим и при анализа на съвременната руска политика на Балканите и спрямо България . Нашият полуостров се явява пресечена точка на вертикалния и хоризонталния пояс, отрязващи Русия от Централна Европа и от Близкия Изток. Няма съмнение, че без да си върне влиянието на Балканите, Русия не може да присъства в обширния и стратегически важен район на Средиземноморието. Драматичните миналогодишни събития в Югоизточна Европа откроиха още по-ясно истината, че засега Москва може да разчита само на един балкански съюзник. Това е остатъчна Югославия. Неслучайно във фундаменталният си труд “Основи на геополитиката”, Дугин патетично декларира, че “Сърбия – това е Русия”. Но след поражението във войната срещу НАТО тази държава е плътно обкръжена от съюзници на Вашингтон и Брюксел. Така че, съответно, позициите на Русия на Балканите са твърде слаби. Което вече кара някои прагматично настроени руски анализатори да предлагат отказ от тоталното “фаворизиране” на Белград и отделяне на по-голямо внимание и на останалите балкански държави и, особено, на България. Впрочем, трябва да се има предвид, че за Москва стратегическа ценност има не просто Сърбия или режимът на Милошевич, а Югославия с излаза и на Адриатическо море. Така че Кремъл с всички сили ще брани целостта на Югославия в сегашните й граници.

Друга възможност, която Русия вероятно ще се опита да реализира е разкъсването на проамериканския кордон около Белград. Ясно е, че Москва никога не може да постигне това чрезХърватска, Унгария и Албания. Румъния също едва ли би се ориентирала към Кремъл, дори и бившите комунисти да дойдат на власт в Букурещ. Остават Македония и България. Ситуацията край Вардар е доста специфична поради неизбежното противопоставяне между доминиращият етнос и голямото албанско малцинство. Политическият елит в Скопие е наясно, че при изостряне на междуетническото напрежение целостта на страната може да бъде съхранена само от международния фактор - т.е. от НАТО и Европейския съюз. Затова въпреки силната югоносталгия, за Македония също е малко вероятно да стане експонент на руските интереси на Балканите.

Така стигаме до темата за

България като обект на руския външнополитически интерес

Влиянието на Русия у нас е традиционно. Като се започне с упованието в “дядо Иван” и се премине през Освободителната война, Временното руско управление и комунистическата епоха, българският обществен живот е бил белязан от сянката на Русия. Москва винаги е разчитала на географската близост, общата религия и славянски произход и на почти пълната липса на езикова бариера, за да утвърждава влиянието си в България. Напоследък обаче нещата се промениха. След като Украйна се отдели от Москва чисто географски разстоянието между България и Русия се увеличи. Религията играе много слаба роля в нашето общество, а като “лингва франка” все повече се налага английският език. Единственият лост за влияние в България, който Кремъл все още държи, са енергийните доставки. Само че и там вече се налага правилото, че “приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари”. Просто Русия е твърде слаба икономически, за да си позволи да изтъргува част от енергийните си ресурси срещу съмнително политическо влияние, вместо срещу твърда валута.

Разбира се в България има известно присъствие и на частния руски капитал, но той не винаги работи в съгласие с външнополитическите приоритети на Москва. Възможно е обаче при новия руски президент властта на т.нар. “олигарси” да бъде ограничена и те да бъдат заставени да съгласуват външноикономическата си експанзия с Кремъл.

Изключително твърдата прозападна ориентация на българските управляващи през последните 3-4 години също обезкуражаваше Русия да се бори по-активно за засилване на влиянието си в България. Възможно е при смяна на властта в София и вътрешно консолидиране в Москва, руската активност у нас да се засили. Но, засега Кремъл продължава да следва чисто “консервативна” стратегия, целяща да запази поне руското културно и научно приствие у нас. Едно по-нататъшно опипване на политическата почва обаче, вероятно ще насочи усилията на Москва към обществени кръгове, движения и партии с по-голяма обществена тежест, чиято платформа не се базира единствено на чисто декларативното русофилство.