Учебникарската конвенция свързва географското положение на България с данни за величината и промените на нейната територия, с фактография за границите и, и…със задължителното заключение, че географското положение на страната е извънредно благоприятно. Всъщност, доколко това наистина е така?

Българските земи са обект на сложни кръстосани влияния и етнокултурни напластявания, както в миналото, така и днес. Те са

Разположено в Европа, но в непосредствена близост до Изтока, българското пространство се характеризира с голяма природна и цивилизационна пъстрота. Няма да анализираме тук границите му и техните промени, нито отношенията с други държави и етноси, които са резултат от известни исторически събития.

При оценката на географското положение не е трудно да се изпадне в детерминизъм, по-конкретно в надценяване на “своето” място, което като че ли застава в центъра на вселената. И в това има логика. От друга страна, Балканите за мнозина са символ на предопределеност и ирационалност. Този имидж пасва на Великите сили, които почти винаги са се ръководели от собствените си интереси, удобства и иконографски представи за региона, твърде малко отговарящи на местните реалности и въжделенията на населяващите ги народи. Сегашната геополитическа ситуация в света за съжаление потвърждава тенденцията глобалната икономика да отразява иконографския багаж и манталитет на политическите елити и медийните среди в няколко водещи държави. Отново са забравени историческият опит, представите и аспирациите на малките народи.

Неблагоприятно обстоятелство е междинното положение на България “в сандвич” между основните регионални геополитически “играчи” – Турция, Гърция, Сърбия и Румъния. Тъй като българското национално пространство е в центъра на полуострова, геополитическите им амбиции са били насочени първо към България. Всъщност, това е била една от обединяващите ги цели. Геополитическият натиск върху България продължава и в наши дни, улеснен от тежката икономическа, социална и морална криза в посткомунистическия период, от дълбоката политическа разделеност на българското общество.

От VІ до ХІІІ век българските земи са важен елемент от пространствената връзка между Европа и Изтока, през тях минава и едно от разклоненията на Копринения път, използван за пренасяне на ценни стоки, от търговци, бежанци, нашественици, от номадски племена и групи, дипломати, духовници и т.н. Въздействието на този поток от хора, материални и духовни ценности и влияния върху българския етнос е както положително, така и деструктивно, а най-често са налице едновременно и двете влияния. При всички случаи обаче, е налице обогатяване с исторически опит, стопански и социокултурни модели.

Упадъкът на Византия - едновременно неприятел и религиозно-културен патрон, модел за държавност на балканските славяни и, най-вече, османската инвазия, прекъсват трансмисионната функция на българските земи за повече от 5 столетия.

След Освобождението през 1878, българската интелигенция и политическия елит, в оценките си на националното пространство на новата държава, като че ли се връщат в Средновековието, когато страната е била непосредствен съсед и враг, но и ученик и партньор, на най-развитата ранно-средновековна империя Византия. Тази ретроспективна глорификация на географското положение на България, не отговаря на нейната изгубена централност с упадъка на Византия и последвалата маргинализация на Източното Средиземноморие, не отчита периферността и спрямо главните световни социално-икономически и военно-политически полюси в края на ХІХ и началото на ХХ век. Освен това Балканите, както и цялото Средиземноморие, постепенно губят значението си на мост между Европа и Ориента след арабските и турски завоевания и особено в резултат на Великите географски открития и пренасянето на центъра на световната търговия в Северния Атлантик.

Това надценяване на собственото национално пространство е нещо познато за всички народи и особено за балканските, при които в националната памет е дълбоко закодирано убеждението в особената значимост, дори изключителност, на страната и народа, смесено с гордост от историческото величие (уви, в повечето случаи, отминало). Изолацията на Балканите от модерното развитие пречи да се преодолее

която се проектира и върху настоящето. Това личи добре от разпространената у нас иконографска представа за изключителна географска значимост на страната, за ключово място в световните процеси. Това надценяване, което в явен или неявен вид, се чувства и днес, обикновено се обосновава със следните аргументи:

• България е разположена на най-прекия сухопътен комуникационен сноп между Европа и Близкия изток, пресичащ се тук с магистрали, свързващи Източна Европа със Средиземноморието;
• Страната е в съседство с Проливите, с Източното Средиземноморие и има излаз на Черно море;
• България, заедно с Гърция, е преден пост на християнството в Европа на границата на ислямския свят и, конкретно, на Турция – някогашна империя и настояща регионална сила. За много българи това води до съмнителното очакване, че Европа и Русия няма да ни изоставят при една конфронтация;
• Сама по себе си, страната представлява голям интерес с природните си богатства, индустрия, земеделие, трудови ресурси и интелектуален потенциал.

За да се разбере природата на тези отчасти верни, отчасти надценени, предпоставки, трябва да се имат предвид перипетиите на историческата съдба на балканските народи, доскорошната им изолираност, деформираната им ментална карта на света и световните събития, както и ред други източници на геополитически максимализъм.

Реалистичната геополитическа оценка на географското ни положение би трябвало да отчита следното:

• Балканският полуостров е достъпен отвън, но е доста труден за проникване и обвързване отвътре. Това се дължи на сложната му топография и на етно-конфесионални и политически бариери. Тук смесването и сливането на различни етноси не е така характерно като в Америка например, много по-типично е съжителството на различни цивилизационни общности в сложна географска мозайка. Характерно е също, че в удобен за себе си момент подобна общност нарушава съжителството и прави опит да асимилира друга, което е в основата на междуетническите конфликти, създали лоша слава на полуострова.
• В исторически план, винаги когато географското положение на българското национално пространство е пораждало някакво предимство, то е бивало блокирано отвън – чрез нашествия от север на авари, хуни, маджари, руси, печенези, кумани, татари, или от юг – от враждебна Византия и, преди всичко, от Османската империя, ликвидирала българската държавност, заключила и замразила развитието на нашето общество, както и на другите балкански народи за дълги пет века. Българското пространство си остава уязвимо и днес и тук не става дума само за зависимостта на морските ни комуникации от режима на Проливите, контролирани от Турция. Събитията около Югославия, сагата с втория мост на Дунав го потвърждават, а също и зависимостта на сухопътните и речните ни връзки с Европа от страни, “затапващи” пространството ни откъм запад и север.
• Представата за страната като важно кръстовище е основен елемент в националната иконография. Но фактът, че земите ни са преходни не означава автоматично, че имат кръстопътно значение във физически и културологичен смисъл. България наистина е на

но през последните шест столетия той рядко е бил ефективно реализиран като такъв. В края на краищата, през кръстопътя някой трябва да минава, а от ХІV век насам българските земи са слабо развита периферия, далеч от основните комуникационни структури на света.

• Известно нарастване на локалната значимост на българските земи започва отново да се чувства благодарение на руските и австро-унгарски геополитически стремежи на Балканите през ХVІІ-ХІХ век, когато настъпва упадък на Турция и в създадения вакуум се надигат аспирациите на балканските народи за независимост, користно използвани от големите геополитически актьори на епохата. След Втората световна война геополитическата значимост на България отново запада, тъй като тя е превърната във фронтова държава на Варшавския пакт с второстепенния югоизточен фланг на НАТО.
• Част от долното течение на Дунав е северна фасада на България. Нашето Подунавие би могло да играе ролята на звено от връзката между Западна и Централна Европа и Балканите. Но днес значението му е чисто регионално. Освен това, да не забравяме, че Румъния и Сърбия могат да контролират чрез шлюзите на Железни врата речния трафик между Среден и Долен Дунав. По време на югоембаргото (1992-95) корабоплаването бе силно затруднено, а след бомбардировките на НАТО (1999) и напълно прекъснато.
• Географското положение на София в центъра на полуострова и на магистралите от Европа до Турция и Близкия изток е сред сериозните предимства на България в глобалните комуникации. Което обаче бе успешно парирано от враждебните режими в кралска и Титова Югославия, като се стигна дотам, че почти готовата от половин век жп линия София-Скопие още не е пусната в експлоатация. Междувременно Югославия и Гърция създадоха алтернативни магистрали по Морава и Вардар, които в значителна степен маргинализираха ролята на София и България като цяло.
• Страната ни не можа да валоризира географското си положение, понеже комуникационните и мрежи са стари и нискокачествени. Комунистическият режим не създаде удобни пътища и транспортни терминали. София например, в сравнение с други европейски столици, има малко и неудобно летище. Малко и с малък капацитет са граничните пунктове, а връзката им с националната транспортна мрежа е посредством нискокачествени пътища. Използвайки израза на Мишел Фуше, днешна България получи в наследство граници-фронтове, а не зони на активни връки – прозорци към света.
• Територията на България няма качествата на геостратегически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т.н. Хинтерландът на българските пристанища не е съпоставим с потенциала на Солун, Риека и дори Констанца. Макар че при въздушните комуникации, при военните и хуманитарни операции по въздуха нараства ролята на достъпа до националните въздушни коридори и на съвременните летища. Тук България има добър потенциал, лошото е, че летищата и наземните съоръжения са технологично изостанали, дори в сравнетие със съседните държави.
• Косовската криза показа възможностите на България като логистичен тил на НАТО и международните акции за разрешаване на регионални конфликти. Българската позиция по време на кризата донесе известни дивиденти, но след отстраняването на режима на Милошевич нещата като че ли се връщат по старите им места.

Промените след 1989 създадоха нова обстановка и

за преосмисляне и реализация предимствата на географското положение на България. Този процес обаче не се вписва в евклидовото пространство. Досегашният преход от тоталитарен към либерален модел на развитие даде странен резултат. Образно казано, движейки се на Запад, страната като че ли се оказа “на изток” в икономически и социокултурен план. Днес, след края на блоковото разделение в Европа, се представя уникална възможност за позитивна промяна. Важна предпоставка за това е способността за реалистично преосмисляне на геополитическото положение на българското национално пространство. То обаче, предполага корекция на националните иконографски представи, колкото и трудно да е това