За пореден път един болен въпрос се поставя пред България. Въпросът за националната стратегия на развитие. Постоянен въпрос, който, между другото, се поставя още от началото на прехода насам, при появата на всяко ново правителство. Дали и сега ще продължи практиката проблемите да се решават на парче или този път ще има целенасочена програма за бъдещето на страната? Не, че не може и без нея. Досега правителствата ни управляваха и се сменяха без да ги е грижа за това. Запитани, каква е стратегическата им визия, отговорите на високопоставените управленци бяха или учудване или абсурди от типа “ние сме визията”. Какво да се прави ако се разрази криза, също не беше проблем. Решението се подразбираше от само себе си. Ще дойде някой отвън да ни “оправи”. Оттук се разкрива и дълбокият мотив за управленския нихилизъм у нас.

след като сме част от чужди стратегии?

Външната намеса обаче, може и да стабилизира нещата, но не винаги ще реши проблемите на мнозинството от българските граждани. Тя няма и такава цел. Въвеждането на валутния борд, по искане на МВФ, бе типичен пример за това.

Правилата на стратегическото мислене задължително предполагат отчитането на чуждите стратегии и собственото ни място в тях. Целта е много проста. Да се защитим навреме от тези стратегии, които са опасни за нас и да се впишем във всички онези, които са благоприятни. А, ако успеем да ги инициираме и катализираме, още по-добре. Това е по-трудно, но се постига с практиката.

В дългосрочен план, правителствата се оценяват според това, дали имат визия и сила да се справят с предизвикателствата на историческия момент. Визията е проблем и на тяхното конкретно оцеляване. Демонстрирането на сила може и да позволи да се изкара един пълен мандат, но нищо повече. Големите успехи никога не са плод на случайности, а винаги на трайна стратегия. Стратегия, която позволява непримиримите мнения да се обединяват в името на общата полза. Това е голямото и предимство пред силата, която, в крайна сметка, обединява всички срещу себе си. За съжаление, ние винаги се обединяваме “против”. Така се случи и на последните избори. Подобни “обединения” обаче, изтощават енергията на нацията. И истинско безумие е тя да бъде хабена в разрушителни усилия.

Националната стратегия е тази, която

и ще ангажира творческите способности на всеки един. Дори да има лениви и нежелаещи да участват в общото начинание, много е важно, каква е атмосферата и как се структурирани водещите обществени нагласи.

В този смисъл едно правителство може и да изкара на власт повече от 800 дни и без да има полза от него. То обаче ще има шанс да остане в историята само ако има ясна стратегия.

Правителствата, управлявали ни досега, нямаха стратегия, свързана с развитието на страната. Единственото, което може да се каже за тях е, че бяха по-трайно ангажирани с външнополитическите приоритети. Те обаче са средство, а не цел. А и ангажиментите бяха, в повечето случаи, поети под външен натиск. Истинската цел трябва да бъде стратегия, насочена към вътрешното укрепване на страната, към изграждане на собствена идея за това, къде сме ние и къде трябва да бъдем.

Ето я и основата, на която най-накрая трябва да завърши българския преход. Стратегията не е формална правителствена програма. Такава имаха всички досега. Става дума за ясна визия за “Пътя на България”. Намирането на тази малка ниша в световния мегалополис, където българинът ще се чувства най-удобно. Естествено е, че ние не сме независими в този взаимообвързан свят, но защо да не намерим най- доброто място за себе си. Пък и никой не ни пречи да търсим. Ще започнат да ни пречат едва когато се опитаме да се настаним в него. При това, много по-вероятно е пречките да не идват от митологизираните Велики сили, а от дребнавата завист на по-близки или по-далечни съседи.

Това може да стане само чрез укрепване на вътрешните ни сили. Първата крачка в тази посока изисква туширане на досегашното свърхидеологизиране на българското общество. То не само, че бе деструктивно, но и в повечето случаи служеше за прикритие на съвсем користни цели. Затова и усилията трябва да са насочени към налагане на идеологията на консенсуса.

На разговорен език, става дума човек да се оценява според това което може, а не според партийната му принадлежност. Неслучайно идеологическите програми бяха толкова категорично отхвърлени от избирателите на 17 юни.

Само така може

на световния пазар. Необходимо е обаче и още едно условие. Човешкия капитал е основното, което имаме. Досега се оказваше фатална липсата на центрове за стратегическо планиране. Тъкмо там трябва да бъда съсредоточени усилията на най-талантливите представители на нацията. Центрове, както в рамките на държавната администрация, така и на неправителствено ниво, и в отделните партии. Партийните структури, парадиращи с подобни имена, имат смисъл, само ако са ориентирани към стратегии за държавата, а не за интриги срещу конкурента. Защото интригите бързо омръзват на избирателите и те обикновено наказват домораслите стратези.

България вече има няколко десетки неправителствени организации, ориентирани към стратегическото планиране. Те даваха немалко свежи идеи и на досега управлявалите. На тях обаче се гледаше като на досаден съсед или като средство за пропагандно влияние. И, след като толкова време не ги ползваха по предназначение, политиците ни не би трябвало сега да се изненадват и да се сърдят, че стратезите от Третия сектор се обърнаха срещу тях. Просто стратегическото мислене не търпи бюрократичния диктат и конюнктурната употреба. Ако наистина е дошло “новото време”, всички тези структури следва да се впрегнат в общата идея за просперитета на България и да се интегрират в държавната политика.

На всяко следващо ниво усилията трябва да са в посока изграждане на нов тип бюрокрация. Бюрокрация, която може да мисли стратегически за дългосрочните интереси на страната и да ги осъществява в ежедневната си практика. Практика за създаване на модерна държава, а не за отстраняване на нечии привърженици. Механизмите са прости и са отдавна известни. Залягане на младостта и въвеждане на технократското начало. В управленски план трябва само да се внимава бюрократите да не се увлекат в традиционната за тях междуинституционална борба. Защото бюрокрацията е много ефикасна, само когато усилията и са концентрирани в една точка, зададена от

В политическото пространство, стратегическото мислене означава, преди всичко, намиране баланса на интересите в неговите европейски измерения. То минава през премахване на разграничението “парламентарни – извънпарламентарни” партии. Ако някой кадърен българин от принципни съображения не се е присъединил към победителите, това му прави чест и той трябва да бъде използван по предназначение, особено ако е настроен да мисли стратегически за страната си.

Важна е и атмосферата, която да стимулира творческите сили на нацията. Стратегическото мислене само ще спечели от новия стил в политиката наблягащ върху спокойния тон и личния пример. Пример, поставящ акцент върху духовността. Усилията за възраждане на традиционните ценности са не само пропаганден лозунг, а част от националната стратегия. Има и още нещо. Най-опасно за мисловните процеси и за бъдещето на страната е успокоението, че има кой да мисли за България. Само неспокойният творчески дух и непрестанното генериране на идеи дават някаква гаранция за оцеляване в този толкова сложен свят. Става дума за не по-малко важния елемент на стратегията - нагласата и умението да се приемат и обработват всички подадени идеи.

Управляващите трябва да бъдат гледани под лупа и подлагани на критики. Критиките обаче имат смисъл само в рамките на ясна и целенасочена схема. България ще успее, единствено когато всички управляващи са наясно, че критиките на обществото се определят не от частното отношение към едно или друго решение, а към генералния въпрос за наличието на стратегия и стриктното и спазване.