През 1999 СДС претърпя катастрофално поражение на местните избори. Практическият ефект от него бе по-малък от разгрома в парламентарните, но от политическа гледна точка “излагацията” тогава бе дори по-голяма. Не само защото още тогава се видя, че двата мастодонта са се изравнили по броя на поддръжниците си, но и защото с горе долу същото количество гласове БСП завзе местната власт. Тя разби третата по важност “синя” крепост - Варна, с което окончателно се окопа по Черноморието. Запази силните си позиции в областните центрове и силно разми “тъмносиния” характер на Пловдив и София. И всичко това в условията на “синя” централна власт и нагласени специално за нея изборни закони.

В основата и бе идеята за “независимите кандидати”.. Уважавани личности бяха спешно “изчистени” от лошия имидж на БСП и се явиха на изборите не като партийни, а като независими кандидатури. И, колкото и плоска да изглеждаше, работата “стана”. “Независимите” бяха избрани повсеместно.

Но, ако някой си мисли, че в България има място за независими политици, греши. Впрочем, има – само че трябва да се наложат сами, а такъв случай засега не се наблюдава в никой от по-големите ни градове. Тъй наречените “експерти”, ползващи се с твърдата подкрепа на Социалистическата партия, са просто верни хора, снабдени с “нов имидж”. А в цялата си над стогодишна история тази партия не е имала случай, в който да даде подкрепата си на някой несигурен човек. Така, през 1999, с въпросния трик “червените” се укрепиха в местната власт. А на Иван Костов му бяха нужни месеци за да накаже виновните за провала…

Същото се повтаря и днес, в лето Господне 2001 и година първа на Негово Величество. След няколко седмици пазарлъци и кандърми, след като Доган се прицели в Еверест, а едва се добра до Мусала, и след като Царят не успя да убеди безумците в централното ръководство СДС, нито пък нерешителните “сини” притежатели на висок индивидуален рейтинг, да предпочетат достойния мир пред позорната война, след всичко това, започва да се вижда, кой е най-печелившият в ситуацията – “Позитано” 20. Без официално да има сключено споразумение, без да се ангажира с политическа подкрепа, т.е. без да рискува да обере евентуалните негативи и без да води каквито и да било официални преговори, БСП получи по-голям дял във властта от турската партия. Защото вицепремиер и министър на регионалното развитие (бившето министерство на Бакърджиев) + министър на държавната администрация със сигурност е повече от министър на земеделието + такъв по земетресенията и пожарите. Т.е. червените загубиха изборите, но влязоха във властта?!

Официалната позиция на партията, излъчена след поредния “тежък” пленум е двузначна – не се дава политическо подкрепа на правителството, но се позволява “взоимодействие” по важни за страната въпроси. С други думи, на избирателите се казва, че БСП е в опозиция, но в същото време тя е и управляваща. Защото “взаимодействието” значи и работа в комисии и министерства, където на оперативно ниво се решават най-важните въпроси. А официално, в пленарна зала, може и да има няколко показни искрици, имитиращи сблъсък.

Реалната политическа коалиция днес е между НДСВ и БСП. Доган отново е третият и най-малкият играч. И пак не може да извива ръце, както му се иска. Може би тъкмо поради поддръжката на БСП, Царят пооряза крилцата на ДПС. Като за компенсация му даде поста на софийски областен управител, чието значение в “ерата на Софиянски”, е твърде съмнително. “Червените” и “жълтите” очевидно влизат в стратегически съюз, осигурявайки си квалифицирано мнозинство за поправки в Конституцията. Които винаги могат да бъдат представени като въпрос от национално значение. На Симеон промяна му е най-нужна за да може да стане президент с (евентуално) разширени права. Дори и да реши да отложи с пет години това начинание, той ще има нужда от промени в основния закон за да извърши реформа в съдебната власт, без която “почтеността във всичко” е неосъществима. На свой ред БСП едва ли ще се противопостави на разчупването на “синия бетон” в магистратурата. В момента практически всички ключови постове, плюс мнозинствата в Конституционния съд са “сини”. Това е и

така здраво укрепен и толкова опасен, че екс-монархът наистина има нужда от подкрепа за да го разбие. Просто защото, ако не го направи, съдът може да блокира напълно и работата на правителството, отменяйки неговите актове, и на парламента, обявявайки за противоконституционни най-важните закони.

Крайният резултат от така осъществените комбинации обаче е, че в момента “червените” са практически втората политическа сила в България, при това (колкото и силно да звучи) – доста близка по влияние до първата. Защо?

Защото в Парламента има едно мнозинство без всякакъв партиен апарат и позиции по места. То може да се разпорежда на национално ниво, със закони. Които после трябва да се прилагат на местно. А местната власт, преобладаващо, е в ръцете на БСП. И ако се получи комбинация между “царското правителство” и червените кметове, това би се оказало много ефективно решение на проблема. Алтернативата е взаимно противопоставяне по досегашния модел, но без железния апарат на Костов, който да опонира на червените по места. Забележително е, че тъкмо хора от местната власт влизат в правителството от страна на “Позитано” 20. Калчев е най-успешният кмет на Русе, а Паскалев – председател на Сдружението на общините. Интересни са и заеманите постове – държавната администрация и инфраструктурата – свързани или с комуникациите вътре във властта, или с работата на местно ниво. Така с двама ключови министри, с връзката “център-региони” и с контрола над самите региони,

В момента практически няма по-силна партия от нея. СДС държи съдебната власт, но оттам може предимно да пречи. НДСВ поне 1-2 години ще се структурира като партия и ще остави регионите в чужди ръце. ДПС се окопа в смесените области. А за БСП – всичко останало. Поне до местните избори през 2003. И всичко това – без да се губи нищо, ако новата власт се провали.

За червените няма по-изгодна ситуация от тази. Те и сега са център на концентрацията на левите сили. А, осигурявайки си позиции в властта, окончателно ще смачкат и всякакви опити за алтернатива. Реално, БСП обсеби всичко в ляво и (текущо) левицата изглежда най-ясно обособена от всички.

Впрочем, неявният съюз с нея е изгоден и за Царя. Партията му очевидно не може да търси дългосрочно позициониране вляво или в центъра. Мястото на НДСВ е вдясно. Където са твърдите 18% на СДС. “Сините” трудно могат да паднат по-ниско от това, което значи, че на Симеон му предстои тежка битка за това, коя ще бъде “дясната партия”. Защото сега кашата в тази част на спектъра е пълна. Може би поради това Царят е включил в редиците си фигури като Кошлуков и Севлиевски. Те ще водят битката със СДС. И двамата нямат ангажименти в изпълнителната власт, а на Кошлуков бе измислена парламентарна комисия, която може да се ползва точно в тази насока. Не е изключено, именно в това привидно невзрачно звено в Народното събрание да се разгорят и най-големите битки между “сини” и “жълти”.

Така дългосрочните съперници по оста “ляво-дясно”, на настоящия етап ще действат като съюзници за да ликвидират сегашното “дясно”. Което означава, че в бъдеще политическата структура ще бъде или БСП-СДС, или БСП-НДСВ. Няма начин да остане сегашната триполюсна мъгла, където най-силен е един необособен политически субект. Като “червените” са единствените сигурни и тази позиция им дава допълнителна сила. Тяхното място фактически е гарантирано и на тях другите разчитат за да победят. В така оформящата се ситуация, най-важният въпрос е за скоростта на развитие на процесите. Най-бърз би бил, т.н. “шоков вариант”. Той има сериозен шанс за успех, защото се базира на смразяващия рейтинг на Симеон. Ако реши да го ползва, Царят трябва да се прицели в президентските избори. Като ударът ще се съпътства от евентуалното преразпределяне на правомощията на изпълнителната власт в полза на президента (и за сметка на премиера). Това, впрочем, би била полезна, като цяло за страната, реформа. Вероятната цена ще бъде или вицепрезидент за БСП, или премиер (но вече в президентска република). При подобна ситуация Симеон ще продължи да управлява, а БСП – постепенно да настъпва във властта. Това, разбира се, не е логично развитие при нормално съперничество по оста “дясно-ляво”, но дясндент за БСП, или премиер (но вече в президентска република). При подобна ситуация Симеон ще продължи да управлява, а БСП – постепенно да настъпва във властта. Това, разбира се, не е логично развитие при нормално съперничество по оста “дясно-ляво”, но дяснстието на ДПС, или от 2/3, където то не е нужно. Ако се мисли за първия случай, тогава изцепките на Юнал Лютфи за мултиетническата държава, вероятно са намек за цената, която трябва да се плати. Във втория случай, настоящият правителствен мандат ще се използва за изграждане на новата дясна партия. Тогава няма да се гони спешно преразпределяне на властта между институциите, след две години (т.е. на местните избори) ще се проведе пробен тест за постигнатото, а след четири СДС вече не би трябвало реално да съществува. Организационно ядро на подобно развитие могат да бъдат структурите около Христо Бисеров, макар че той едва ли ще се изявява публично. Ако Симеон му даде малко власт за разпределяне сред изплашените досегашни “сини” апаратчици, той лесно би спечелил мнозина. От друга страна, в Парламента, Кошлуков и Севлиевски ще трябва да преборят паническия популизъм на “Костовата гвардия”, който ще остане единствения коз на губещите. От трета страна, БСП ще “подпира” новаците чрез своите кметове и общински съветници за да насърчава сблъсъците “вдясно” и вземе тотално местната власт след 2 години. Това е цена, която Симеон може да плати, защото той и сега няма кметове. Но СДС ще се бори докрай. Накрая, има и трети вариант, който е действително “златен” за БСП. Той е свързан с възможността НДСВ да потъне в спорове и вътрешни междуособици още в процеса на структурирането си. Което не е изключено. Тогава Симеон ще трябва да води битки на няколко фронта, докато Първанов ще печели от всяка негова крачка. Ако нещата тръгнат натам, Сакскобурготски може изненадващо да се ориентира към “шоковото” решение. Защото иначе, дори и да спечели, победата ще бъде пирова, след която вече няма да разполага с днешния си потенциал за радикални промени.

Той минава през надеждата, че Симеон няма да предпочете “шоковия вариант” и Петър Стоянов ще получи почти 100% шанс да бъде преизбран. А запазят ли си държавния глава, сините ще могат да бойкотират по-успешно властта, ползвайки модела на Жельо Желев. И да разчитат на чуждите грешки.

В крайна сметка обаче, всяко развитие на събитията урежда преди всичко Първанов. Този спокоен и неагресивен политик, когото ултралевите наричаха “подлога на Костов” и “срам за Партията”, е на път да докаже че има сериозни качества. Практически, колко ще спечели БСП, в момента зависи най-вече от решимостта на размитата десница, за която стратегически най-важно е да приключи бързо с вътрешното си разцепление и заеме единни позиции. Последното обаче изисква фронтална атака на НДСВ срещу СДС още на президентските избори. Което едва ли ще се случи. А по-вероятният “предпазлив вариант” ще дава точка след точка на червените. Докато противниците отдясно се карат, тя ще печели. Парадоксално, но допреди няколко месеца се смяташе, че у нас има ясно структурирано дясно пространство, а насреща му стоеше бледия призрак на някога страховитата БКП. Какво се оказва днес? Точно обратното – левицата изглежда ясна и единна в сравнение с онова, което е насреща и. И е в златната позиция да разполага с власт, трупайки в същото време актив от пребиваването си в опозиция. Може би действително идва времето за реванш на толкова оплювания Първанов и неговата партия. А, какви ще са последиците от това за България? Кой знае?