Кой (не)плаща на политиците?

Съществува пряка връзка между ниските пенсии и заплатите на министрите и висшите чиновници у нас

Добри БОЖИЛОВ *

Ако някой си мисли, че в политиката и държавното управление по-евтиното не излиза по-скъпо, много греши. А когато мнозинствата от една нация мисли погрешно, то и решенията, които взема – къде чрез избори, къде чрез наложило се обществено мнение, са грешни. Какво да се прави, демокрация… Само че грешките винаги се заплащат.

Може би

в отношенията управлявани-управляващи у нас (по-чувствителен от въпроса за жизнения стандарт, корупцията и престъпността, за затъващото образование и здравеопазване, дори от проблема за външния дълг – изобщо по-чувствителен от всичко)…са заплатите на хората по върховете. По някаква странна, но утвърдила се логика, българският политик трябва да бъде беден, да си плаща за всичко по много, да не се разполага в резиденции и да не се вози в “мерцедеси”. И най-вече, да не взема голяма заплата. В основата на подобно мислене е идеята управляващите да бъдат съпричастни с трудностите на народа, за да се грижат той да е добре. Сиреч, ако народът е зле и на управниците да им е зле, така че да имат стимул да променят ситуацията.

Някой да е чул на Божков да му е зле? Или на Премянов? Или на Командира? На висшите държавници, общинари и магистрати никак не ще да им е лошо, ако се съди по имотното им състояние и обиколката на определени части от тялото. А някой да е чул на народа да му е добре?

Като най-голямата глупост на света звучи идеята чрез ограничаването на заплатите и официалните облаги от властта, да се мотивират управниците да управляват добре. И в този смисъл, колкото и непопулярно да изглежда, лансираното преди време от Съюза на работодателите (и подкрепено от видни финансисти) предложение рязко да се вдигнат възнагражденията на хората, заемащи ключови държавни постове, заслужава внимание.

Ако длъжностните лица, разпределящи огромните суми от държавната хазна (около 1/3 от брутния национален продукт) не получават адекватни на отговорностите им заплати, те си ги вземат сами. Истината е, че както за всичко останало на тоя свят, и за почтеността се плаща. И който има пари си я купува. Който няма…

Не става дума за това, че един корумпиран в душата си човек, ако му дадеш по-голяма заплата, ще се превъзпита и ще спре да краде. В този смисъл почтеността наистина не може да се купи. Но един почтен в душата си човек, просто не би заел чиновнически пост у нас, ако възнамерява да печели с почтеността си. Защото там той ще дава почтеността си за нищо. Докато в частния сектор точно за нея ще му плащат повече. И в бизнеса, и в политиката качества като лоялност, неподкупност, честност и почтеност се ценят еднакво. Никой собственик на фирма няма да си назначи мениджър или служител, който ще го краде. Хората, по правило, са най-ценния капитал на всяка частна компания, затова за поощряване на качествата им понякога се харчат купища пари. Ако един служител носи на фирмата печалба от 11 000, той може да получи заплата и от 10 000 лв. Но, ако в държавата ни например се появи някой, способен да намали външния и дълг с 10% (т.е. с около милиард долара) той няма да получи почти нищо. Показателен в това отношение е примерът с мениджърският екип на Булбанк, който при приватизацията на тази финансова институция не получи нищо, въпреки че създаде най-силната банка в страната, прекарвайки я с вещина през катаклизмите от 1996. Били си получавали заплатите и премиите и това им било работа. За сметка на това, безброй шефове на фалиралите трезори сега са милионери.

Тоест, нормално е, ако някой иска да печели и си урежда живота с почтеност, да не търси реализация в държавния апарат. Така обаче, най-почтените хора изобщо не стигат до властта. Не защото народът не ще да ги избере, а защото те самите не искат да се кандидатират. Нека сме наясно, че дори и опитът на Симеон ІІ да се окаже успешен и държавата да потръгне, а системата стане “по-честна”, това ще бъде по-скоро изключение. Дължащо се на обаяние, патриотизъм и “магии”, което може да просъществува само ограничен период от време. След което пак ще се възстанови старата корупция, а “великденчетата” ще се върнат на високоплатените си постове в чужбина.

Всъщност проблемът със заплатите на политиците е много сериозен, тъй като в момента е източник на един от най-големите дисбалански в обществото. Защото, по правило, инвестираните ресурси би трябвало да съответстват на поставените цели и задачи. Включително и онази част от тях, предназначена за заплати. Това обаче не става.

В момента доста висока е примерно заплатата на директор на фирма, член на борд на предприятие, добър адвокат или счетоводител. Но и отговорността на шефа на “Лукойл-Нефтохим” или “Булгаргаз” например, е доста голяма. А нима отговорността на един български министър е по-малка? И има ли за обществото по-важна организация от държавата? Ако няма, защо тогава ръководителите и да не бъдат и най-добре платени?

Тези хора са

Точно мениджъри, защото ако някой си мисли, че работата им е много по-различна и по-лека от тази във фирмите, бърка. Ако някой вярва, че властта е магическа пръчка, която се връчва в ръцете на избрания политик и той може да прави всичко с нея, пак бърка. Пред държавния ръководител стоят всички онези проблеми на управлението, на мотивацията на хората, на контрол и борба в условията на жестока международна конкуренция, които стоят пред всички. Само че, ако той се издъни, издънваме се всички. Включително и много по-способните и добре платени мениджъри в частния сектор. Костов е най-близкия пример, но и Виденов още го помним. Както и фалитите, хиперинфлацията и бедността.

Очевидно дисбалансът е огромен – най-важните постове са далеч от най-доброто заплащане. Което кара най-способните хора да странят от тях, за да не им налага да доказват способността си в непочтени операции. Резултатът е, че местата се заемат от други. Всъщност, проблемът на българската държавност не е в това, че най-добрите не могат да се доберат до властта, а че просто не искат да го направят. Като тук под “най-добрите” съвсем не следва да разбираме предимно лица с учени степени или пък тъй наречените “интелектуалци”. Истинските лидери са или в чужбина, или по частните фирми. Има, разбира се, едно отчайващо малко малцинство от убедени патриоти, работещи само за идеята, но те действително са прекалено малко за да решат нещо. Качественият кадрови състав е навсякъде другаде, но не и във властта.

Макар че, ако имаха стимул, тези хора биха стигнали до управлението. По силата на властващият повсеместно естествен подбор, те биха “преборили” настоящите политици. Може би дори по-успешно, отколкото го направи Симеон ІІ. Истинският елит е винаги такъв и винаги намира своето място.

Впрочем, въпросът със заплатите не е актуален единствено за политическите длъжности.

също има безброй чиновници, вземащи важни решения, разпределящи много пари и тотално корумпиращи се покрай “кацата с меда”. Може би най-противоречив е статутът на митничарите, от които се очаква да внасят значим дял от приходите в хазната. Във всяко нормално предприятие те биха работили на процент от събраното, колкото и да означава това. И тогава стимулът ще е не да се нарушава закона и се пуска контрабандата, а да се събират вземанията. Това обаче не се прави. Същото е и при данъчните чиновници. Митничари и бирници трябва да имат възможността да забогатеят, стриктно изпълнявайки задълженията си, защото това значи и пълен бюджет. А днес мнозина от тях богатея, без в хазната да се налива.

Все пак – какво трябва да е равнището на заплатите? То не може да се определя произволно. Защото тъкмо при произволното му определяне, обикновено се фиксира на по-ниско равнище. Както са сега трите средни заплати на депутат – между 700 и 800 лв. бруто. Народът трябва да плаща на своите управници за да може и да изисква от тях да правят, каквото трябва. А не само да мислят за собствения си джоб, за бордове, проценти от приватизацията и от черните каси на групировките.

В транснационалните корпорации, които в световния бизнес са своеобразен еквивалент на държавите, имат десетки или стотици хиляди сложители и обороти надвишаващи българския БНП, висшите мениджъри получават милиони долари годишни заплати. Твърдо обвързани обаче, с успеха на компанията. И тези корпорации работят добре, независимо че и там възможността за контрол на отделния дребен акционер не е много по-голяма от тази на редовия избирател. В същотно време, един министър или премиер има власт съизмерима, а понякога и по-голяма от тази на един топ-мениджър. Той може и да не управлява чак толкова пари, но пък държавата държи монопол върху мощни “силови” структури, осъществява външна политика и (поне на теория) не би могла да фалира. Което значи че отговорността за управлението и е по-голяма и трябва да има отплата. Ето я простата истина. Всички по света работят за пари. Алтруизмът и безкористната всеотдайност, за съжаление, обикновено са временни и краткотрайни. На политиците също трябва да се плаща. И да им плаща този, който иска да му свършат работа. Това отдавна са го открили мафиоти и “бизнесмени”, зависими от властта. А не е ли по-добре народът да плаща достатъчно на управниците си, за да свършат наистина онова, заради което ги е избрал, а не да търсят парите на престъпници и мошеници?

Подобно мислене не е в противоречие със световните тенденции. Отскоро и в САЩ, и във Великобритания, въведоха нови повишения на заплатите на висшите държавни чиновници. Там вече се преодолява “сиромахомилското” мислене и започват да осъзнават факта, че не високите възнаграждения на министрите са истинската причина за ниските пенсии. Количествата са несъизмерими.

Неуместни в случая са популистките аналогии от типа на тази, че ако се вдигнат заплатите на управляващите, това автоматично да засегне и всички останали. Властта е най-важният компонент на обществото, тъкмо защото от нея се очаква да намери парите за другите. Значи трябва първо нея да я има и да се направи да работи добре, т.е. да се инвестира първо тук и след това да се чака за другите. Именно да се чака, защото това е вид инвестиция, която не се възвръща веднага. И ако сега се направи нещо в тази посока, ще е нужен определен период, през който естественият подбор да издигне способните. И, може би, точно в момента България има уникален шанс за

защото доста способни хора не са привлечени с други аргументи. Т.е. процесът може да тръгне по-лесно.

Но, ако не тръгне, тогава абсурдното ще продължи да бъде факт – пенсиите са ниски, заради… ниските заплати на министрите. Защото, за да се намерят повече пари за пенсии е нужно управляващите да ги спечелят на безмилостния международен и вътрешен пазар. Пазар на всичко – стоки, финанси, хора, съдби, войни, животи. А, за да го направят трябва да са по-добри от конкурентите си, т.е. трябва да се привлекат “най-печените” хора… Които струват скъпо – това е истината. И държавата трябва да се бори за ценните кадри на равна нога с останалите структури на обществото, никакви специални привилегии не могат да я избавят от тази и съдба.

В България на политиците продължават да плащат (при това добре) и организираната престъпност, и сенчестият бизнес и кой ли не още, само не и народът. Чудно ли е тогава, че на управляващите въобще не им пука за него?