Въпросът за геополитическия статус на славянския свят има няколко аспекта. Така, от гледна точка на глобалната геополитика (разпределяща основните си субекти по оста “атлантизъм-евразийство”), самото понятие “славянски свят” не само че не представлява самостоятелна реалност, но и не може да се разглежда като еднородна група в рамките на някакъв самостоятелен геополитически субект. В своята съвкупност, славянството не може да се разглежда нито като “атлантическа”, нито като “евразийска” сила. Нещо повече,

по конфесионален, културен и политически признак. Част от славяните принадлежат изцяло към Европейския контекст (словенци, хървати), друга част населява “пограничните” буферни зони, където Европа се среща с Евразия (поляци, западни украинци, част от белорусите), трета част формират югоизточния фланг на Централна Европа (чехи, словаци), а четвърта органично принадлежи към Евразия (руси, украинци, белоруси, сърби, българи). Подобно разнообразие на геополитическата идентичност на славяните прави анализа на геополитическата структура и функции на славянския свят, както в исторически, така и в актуален контекст, твърде проблематичен. Тоест, натрапва се очевидният и аксиоматичен постулат, че не съществува никакво геополитическо единство на славянския свят. Което означава и, че не може да се говори за славянството като за единна геополитическа категория.

Общият интегриращ вектор на славянството е расовата и езикова общност. Това е важна, но не и основна съставяща на геополитическото единство. Защото геополитиката разглежда цяла съвкупност от фактори, формиращи геополитическите субекти и само расовата или лингвистична общност не са достатъчни за това. Следователно, славянството несъмнено е етно-лингвистична общност, но не и геополитическа такава.

Все пак съществува определена потребност от геополитическо формулиране на славянската общност, в резултат от което се появяват различни, повече или по-малко изкуствени, конструкции. Сред тях е и така наречената “славяно-православна цивилизация”, присъстваща в нашумялата книга на Хънтингтън “Сблъсъкът на цивилизациите”. Определение, което обаче е изключително неточно. В края на краищата, ако говорим за “православна цивилизация”, действително съществува нещо подобно, но то включва не само славянски държави и народи – руснаци, украинци, белоруси, българи, сърби, а и православните румънци и гърци. В този контекст обаче съвсем не се вписват многочислени славянски народи като хървати, чехи, словаци, словенци или пък униатите от Украйна и Беларус. Ето защо терминът “православно-славянска цивилизация” е двусмислен, некоректен и не прояснява, а само обърква допълнително реалния геополитически анализ. Понятието “православно-славянска цивилизация” едновременно дискриминира и славянството (което е значително по-широко от православието), и православието (което е по-широко от славянството).

Всъщност историята разделя славянския свят на два цивилизационни ареала, които на различни основания и с различна степен на съхраняване националната си и славянска идентичност, се включват в по-широкия геополитически контекст. Като разделителната линия между тях постоянно променя конфигурацията си.

Източните славяни, приели православието и обвързали по този начин съдбата си с Византия, съставляват основата на “евразийското” славянство. След разпадането на монголската империя и отслабването на тюркският контрол над Северо-Източна Евразия те се превръщат в ос на нов мощен геополитически субект – евразийският. Последният е наследник едновременно и на “туранския” елемент от някогашната империя на Чингисхан, и на византийската идея. Ключова роля сред тях играят русите в лицето на които евразийската ориентация на славянството стига до своето окончателно и глобално превъплъщение, а те самите се превръщат в своеобразно етническо ядро на евразийството, към което се опитват да притеглят както другите “евразийски ориентирани” (и православни) славяни – украинци, белоруси, сърби и българи, така и други етноси – православни (грузинци, румънци, грузинци, арменци), или не (татари, якути, азербайджанци и т.н.). От расова гледна точка, руският етнос се е смесвал преди всичко с тюркско-угорските племена, т.е. включва в себе си (генетично и психологически) много турански черти. Тези неславянски примеси значително способстват за формирането на специфичната руска култура – битова, социална, стопанска, политическа и правова. Показателно е, че освен русите мощен държавнотворчески импулс и стремеж да се превърнат в самостоятелен геополитически субект демонстрират тъкмо православните славяни (българи и донякъде сърби), които също притежават немалко “турански” черти. Евразийските славяни (т.е. русите, българите и сърбите) от геополитическа гледна точка са приемници на два мощни геополитически импулса – византийският и туранският. И това обстоятелства определя до днес основните социално-психологически черти на тези народи.

По съвършено различен начин се формират съдбите на славяните, живеещи на земи, принадлежащи геополитически към Централна Европа. Те биват интегрирани в католическата сфера и се развиват в чисто европейския контекст, макар и на периферията му. Разбира се, запазват се специфично славянските им черти – езикът, особената съзерцателно-интуитивна психология, емоционалността и т.н. но се изразяват по различен начин, възпроизвеждайки общите за европейците културни форми. Тук “чисто славянският елемент” се проявява в специфичните си и нерядко екстремални форми само в определени исторически периоди (гностицизмът, есхатологичните бунтове в Моравия или хусистките войни). Показателно е, че по правило чисто славянските елементи в католическия контекст последователно се маргинализират, така че етническата самобитност на западните славяни, включени в средноевропейския ареал и зоната на Светия престол, се изразява предимно косвено и периферийно. Дори в епохата на секуларизация и подем на славянския национализъм в Европа (особено при краха на Австро-Унгария) славяните-католици се ориентират изключително към западните политико-държавни и правови модели, копиращи френско-британската система. Единствено изключение са поляците, опитали се (заедно с литовците) да създадат специфична католико-славянска държава, отличаваща се както от общоевропейските стандарти, така и от тези на евразийските славяни. Но, както отбелязва и Тойнби, “опитът за изграждане на самостоятелна балтийска цивилизация, с полско-литовско ядро, се оказва мъртвороден”. Така,

в геополитически план формира източната периферия на Европа и принадлежи към зоната на собствено европейската геополитика. В самата Европа тази “славянска зона” е поле на борбата за надмощие между западно-европейските и централно-европейски тенденции (Франция и Англия срещу Германия и Австро-Унгария). Като в тази борба “немска” Централна Европа се стреми да постави западнославянските земи под прекия си контрол, докато френско-английската политика подкрепя (западно)славянския национализъм с цел отслабване на немската експанзия и укрепване позициите на западноевропейските държави. Тук е мястото да отбележим, че славянофилството и панславизмът възникват в Русия през ХІХ век, тъкмо в разгара на континенталното геополитическо противопоставяне между Германия и Австро-Унгария от една страна и Франция и Великобритания - от друга. И макар че панславянската философия има чисто руски корени, в политическата практика на Руската империя, при последните Романови, славянофилството се реализира в откровено антигерманската и следователно про-западноевропейска, политика на Москва, която в крайна сметка води и до появата на Антантата, и до разделението между големите сили в Първата световна война. Тоест, идеята за възможна самостоятелна общославянска цивилизация и, съответно, за

Кои са

в съвременния славянски свят? Всъщност те са две, които могат да се разглеждат и като два, конкуриращи се помежду си, сценария – “атлантически” и “евразийски”.

Евразийският проект разглежда славянският фактор като ключов елемент или ос на евразийската идея. В него ролята на “ядро” на мащабната континентална конструкция играе руският етнос, като основен носител на синтезирания византийско-турански модел и инициатор на стратегическата интеграция на Евразия. Тази мисия е неотделима от руския континентално-имперски импулс, а съдбата на руската нация е свързана със съдбата на онзи континентален процес, в резултат от който евразийският стратегически полюс не просто трябва да бъде възроден, но и значително разширен. Това възраждане обаче, не следва да се разглежда в привичните стереотипи – като разширяване на Руската държава чрез анексия на съседни територии (имперският вариант), или чрез “износ” на идеология, подкрепен от военна сила (съветският вариант). Евразийската стратегия трябва да бъде нещо съвършено различно и да се основава не върху държавно-национални, нито на догматично-идеологически, а на геополитически принципи. Бъдещият евразийски блок по-скоро следва да се изгражда като стратегическо единство, реализиращо се на много и различни нива, чиито отделни съставки ще поддържат помежду си (както и с “ядрото”) различни типове интегриращи взаимоотношения. В някои случаи това може да бъде стратегически съюз между автономни държави, в друг – обединение на базата на етническото или конфесионално родство, в трети – на приципа на икономическата изгода, в четвърти – според логиката на “общия враг”, в пети - изхождайки от баланса на наличните ресурси и т.н. В рамките на този проект, развитието на славянския свят, според мен, ще протича по следния начин. На първо място ще се ускорят интеграционните процеси между славяните, притежаващи най-силно изразен “евразийски характер”, т.е. руси, украинци и белоруси, чак до сливането им в единна конфедеративна държава. В този процес фактори като православието, културата, народопсихологията, историята и икономиката, трябва да играят по-значителна роля отколкото чисто етническите. На второ място, ще се развие процес на сближаване между така формирания блок и други православни славянски народи като сърби, българи (впрочем, ролята, която напоследък играе в България партията на българските турци е пример за своеобразен политически евразийски синтез) или македонци. На трето място, по отношение на неправославните “европейски” славяни, евразийската геополитика изисква курс към акцентиране на тяхната етно-лингвистична самобитност и особеното им място в рамките на католическо-протестантска Централна Европа. Това би спомогнало за привличането им в евразийската геополитическа сфера на влияние, макар че едва ли ще засегне широките народни маси, а само част от елитите.

Противоположен на евразийския проект за развитие на славянския свят в геополитическа перспектива, е така нареченият

В него всичко е поставено на строго симетрична основа. На ниво взаимоотношения между Русия, Беларус и Украйна например, ударението се поставя върху задълбочаването на съществуващите отрицателни тенденции, водещи до отдалечаването между тях. Този импулс се подхранва от постоянното раздухване на тезата за “московския империализъм” и “комунистически реваншизъм”, както и за необходимостта от укрепване на държавността и националната идентичност на Украйна и Беларус. В този случай идеята за “славянската самобитност” съзнателно се използва в дезинтеграционен план, като се твърди, че “руснаците са загубили собствената си идентичност, смесили са се с тюрките и са се превърнали в роби на имперската си идея”. За раздалечаването между трите бивши съветски славянски републики се използват както откровено националистически партии, така и либерално-демократическите кръгове във всяка една от тях. Същото раздалечаване се поощрява и сред православните славяни извън ОНД, като в този случай нерядко се акцентира на реално съществуващите локални противоречия - между сърби и българи, между сърби и македонци, или между сърби и черногорци. Основната цел е отслабването на конфесионалните, етнически, културни и политически връзки между православните славянски държави и Русия и въвличането им в локалния европейски контекст по икономическа, политическа, информационна и социална линия. Накрая, по отношение на неправославните славяни – католици и унияти, тактиката на “атлантизма” се заключава в противопоставянето им на православните славяни, разпалвайки междуконфесионалните търкания, акцентиране върху взаимните териториални претенции, дискредитиране на Москва и съюзните и евразийски сили, свръх-демонизация на съветския етап от източно-европейската история и поставяне на ударението върху конфесионалния и социално-политически суверенитет. Тази тактика успешно се реализира в Югославия, същият подход наблюдаваме в Полша и Западна Украйна, опити за създаването на агресивно русофобско политическо движение, подкрепяно от католици и унияти, се предприемат и в Беларус.

Съвършено невъзможно е днес да заявим със сигурност, кой от тези два проекта ще се реализира на практика. Напук на някои твърдения, историята продължава. И как точно ще се развият нещата (при това не само в Европа), до голяма степен, зависи и от славянските нации.