Голямата новина в югоизточната ни съседка през последия месец е, че “наши ще управляват в България”. Подобно заключение би предизвикало сериозни притеснения дори в държави, поддържъщи цветущи междусъседски отношения. А когато в спомените от миналото се таят комплекси и обвинения за петстотингодишно “робство”, едва ли темата може изобщо да бъде подмината, както българските медии, с необяснима лекота, се опитват да правят.

беше чакано дълго и в крайна сметка се роди доста мъчително. Формулата му обаче не само разочарова, но буквално стресна огромна част дори и от най-ентусиазираните поддръжници на Царското движение. Защото толкова широкото присъствие на турска етническа партия в управленските структури на държавата много трудно може да се оправдае с необходимостта само на един единствен глас за формиране на правителствено мнозинство. Още по-болезнено звучат за всички български граждани обещанията дадени от ръководството на НДСВ на Ахмед Доган за цели области, които ще бъдат харизани на ДПС

за самостоятелно управление и стопанисване (добре е поне, че лично Симеон ІІ демонстрира държавническо мислене, отрязвайки претенциите на Доган за Кърджалийско). Подобно парцелиране на държавата ни много скоро може да се окаже решаващо за бъдещата географска карта на България.

Правителство, в което като отделен парньор участва етническо движение, не само че влиза в очевидно противоречие с европейските обществени и политически модели, но е и буквално повторение на сепаратисткия сценарий, развихрил се в съседна Македония през последните месеци.

Когато в една държава се формират партийни структури не по политически, обществен или икономически интерес, а на основата на етническа или расова идентификация, мирът и спокойствието на народа са пряко застрашени. Нещо повече, обществото става заложник на евентуални задкулисни машинации и спекулации, които във всеки удобен момент могат да произведат социален взрив с трагични и непоправими последици. А когато такива партии влязат директно в управлението на страната, рискът от манипулации и подмяна на истинските обществени приоритети, с измислени расови или етнически проблеми, започва да изглежда непредотвратим. За съжаление, точно в такъв свръхрисков момент се оказа внезапно българското общество. И какво ще се случва от тук нататък, вече започва да се превръща в съдбовен за бъдещето на страната ни въпрос.

не е толкова в почти изцяло етническата характеристика на електората на тази “партия”. За Движението биха могли да гласуват предимно “едноетнични” избиратели и без това да заплашва цялостта на обществото. Истинската опасност, която движението крие, са по-скоро механизмите и лостовете, които неговите лидери използват за да постигнат лични, користни и обществено нелигитимни цели. Недвусмислен знак за недобросъвестните им задкулисни игри е и дръзко размахваната от тях етническа карта винаги, когато личните им интереси бъдат засегнати по един или друг начин. Ако доскоро някой си е правил илюзиите, че ДПС би могло да бъде сговорчив и коректен политически парньор в едно съвместно управление, то след заплахите за етническия мир в страната ни, които прозвучаха в призивите на част от лидерите му за промяна на еднонационалния конституционен модел, всички подобни илюзии със сигурност вече са се изпарили.

Заплахите от присъствието на ДПС в централните управленски структури на държавата расте и от очакванията етническата карта да се използва все по-често и все по-безскрупулно за обслужване на вътрешнопартийните и личните интереси на етническите лидери. А няма съмнение, че подобно безотговорно поведение много бързо ще доведе и до изостряне на обществената чувствителност към етническите различия и ще превърне социалния мир в заложник на прищевките и хрумванията на шепа хора, отдавна доказали своята политическа несъстоятелност.

Въпреки всички изказани съображения обаче, новото коалиционно правителство вече е факт и ДПС очевидно ще има в работата му доста сериозно влияние. Исканията за обявяване на България за “мултиетническо общество” (или дори за “многонационална държава”), които Юнал Лютфи и Лютфи Местан отправиха по време на преговорите за коалиционното споразумение мужду НДСВ и ДПС, трябва се разглежда като ясен знак за начина и средствата, чрез които хоратана Ахмед Доган възнамеряват да постигат целите си от тук нататък. Очевидно е, че те вече не се притесняват особено да демонстрират силата, която им дава

както и намеренията си да го изваждат винаги, когато техните парньори от НДСВ се противопоставят на някои от желанията им. Този път исканията за промяна в конституцията бързо бяха обяснени като “грешно разбрани” от журналистите. Следващият път обаче, лидерите на ДПС ще са готови да стигнат още една крачка по-далеч. И така - всеки път все по-далеч, докато без дори и те самите да се усетят, могат да вкарат обществото ни в капана на етническата криза. Не случайно самият Ахмед Доган не пропуска повод да заплаши колегите си политици със случващото се в Косово и Македония.

Ако по време на преговорите за постигана на коалиционно споразумение, чрез размахването на етническата карта Симеон Сакскобургготски, въпреки очевидното си нежелание, все пак е бил принуден да направи някакви отстъпки, той трябва да бъде сигурен че същият сценарий ще му бъде разиграван винаги, когато се опита да наложи своята воля върху лидеритена ДПС. За съжаление обаче, тази лична битка, която със сигурност ще предопределя духа и атмосферата на работа на новото управление, много бързо и лесно може да се трансформира в обществена криза. Основният въпрос, който сега е особено важен, е, дали премиерът си дава ясна сметка не само за сложността на взаимоотношенията, в които влиза, формирайки коалиция с етническа партия, но и за риска, който по този начин се поема за социалния мир в страната. Защото, докато двамата лидери си играят на “котка и мишка”, държавата бавно, но сигурно би могла да се превърне от “остров на стабилността”, както я определят днес при цялата условност на това понятие, в пожароопасен полигон, който всеки един момент може да се взриви и от най-безобидната искра.

И все пак, нека се върнем на въпроса, с който започнахме.

Чии интереси ще защитава едно правителство, наричано в съседна Турция “наше”?

Ако турските вестници припознават партията на Ахмед Доган като “своя”, те вероятно очакват и, че нейното участие в управлението ще отговаря повече на турските национални интереси. А къде остават тогава нашите собствени национални интереси? Разбира се, да се развихря по този повод яростна антитурска кампания, както се опитват да правят някои политици от средите на бившите упрявляващи (при това в странен синхрон с подобни изяви на маргиналната, откровено ксенофобска, расистка и псевдопратриотична крайна левица) е повече от нелепо. Най-малкото защото тъкмо тези хора доскоро всячески поощряваха съмнителните мераци на Догановата “партия” за размиване еднонационалния характер на българската държава.

Необходимо е обаче изработването на ясни и ефективни

на евентуални сепаратистки амбиции от страна на партньора на НДСВ в правителството. Което е задача не само на Царското движение, но и на всички останали реални политически сили у нас. Независимо дали ще участват под някаква форма в управлението, или ще предпочетат да бъдат твърда опозиция, те следва да са готови, във всеки момент, когато е нужно, да подкрепят Симеон ІІ и неговата партия срещу прекомерните претенции на Доган & Co. В този смисъл, особена е отговорността на Българското национално движение, олицетворявано от ВМРО, за преодоляването на “етническия капан”, заложен с включването на ДПС във властта. Иначе - Бог да пази България!