Ако изхождаме от фактите, дележът на Република Македония между албанци и македонци изглежда предстоящ. Открити остават въпросите, как формално ще стане това? Къде ще минат разделителните линии? Докъде и как ще се намесят великите сили в делбата? В зависимост от отговорите, България трябва да възприеме две взаимно обвързани политически стратегии за Балканите. Първата засяга отношението ни оттук нататък към албанския фактор и най-вече към албанската въоръжена пропаганда. Необходима е и

спрямо остатъчна Вардарска Македония, която да бъде приложима въпреки всички възможни завои в отношенията на великите сили към региона.

По всичко личи, че към Македония ще бъде приложен някакъв вариант на “кипърския сценарий”, в който войниците на НАТО ще трябва да прокарат и охраняват бъдещата “зелена линия”. Целта на предстоящата натовска “Необходима жътва” (кодовото име на операцията), е не толкова пълното прекратяване на огъня - в което не вярват дори стратезите на Алианса (и тъкмо това ги плаши), а по-скоро овладяването и поставянето под контрол на стратегическия за КФОР в Косово път Солун - Скопие - граничен преход Блаце – “Генерал Янкович” – Прищина. Всичко, извън тази стратегическа комуникация, е по-скоро на заден план, защото подходът от Сърбия за Косово е отворен, но зависим от волята на Белград, и отново се преплита със съдбата на албанския фактор и въоръжената му пропаганда в района.

Албанците се стремят към интернационализирането на конфликта и желаят повторна въоръжена намеса на Запада, която да доведе до практическото обединяване на Северна и Западна Македония с отцепилото се Косово. Именно от тази гледна точка, те няма да спазят сегашното натрапено им примирие, тъй като не постигнаха целта на пролетната си офанзива - да поставят под контрол поне един голям македонски град. Колкото и спорна да е военната тактика на македонските сили и въпреки откраднатата им победа при Арачиново, те успяха да задържат пълния контрол над Тетово, Куманово и Скопие. Реално терористите контролират ограничени територии в Скопска Черна Гора и Шар Планина, които поради характера на военните действия са силно обезлюдени, и на практика този контрол засега дава обратен резултат принуждавайки около 100 хиляди косовски албански колонисти да се изселят обратно в провинцията.

Ако ставаше дума само за простото разделяне на Македония, политиката на България би била еднозначна. Тук бихме могли щедро да черпим от опита на Гърция и Кипър след разделянето на острова. Атина, оказала се без съюзници в НАТО, свали режима на полковниците. Пое курс на настъпателно присъединяване към ЕС и икономическо стабилизиране на гръцката част на Кипър, превръщайки го в курортен и данъчен рай и привличайки арабските капитали по време, когато обхванатият от гражданска война Бейрут западаше като финансов център. Днес, с присъединяването на Кипър към ЕС, Атина е на път да постигне практически проекта си за “еносис” (“обединяване”).

Тоест, теглейки по аналогия чертата под всички плюсове и минуси, за да бъдат зачитани нашите интереси в бъдеще, България трябва да успее да ги включи в общия сбор на европейската интеграция. Това означава, че въпреки някои безспорни тактически загуби, страната ни стратегически трябва да се стреми към евроатлантическа интеграция. В тази посока България следва по всякакъв начин да прокарва и подпомага и пътя на остатъчна Македония за присъединяване към ЕС.

Но това е само цел в чист вид. В действителност албанско–македонският конфликт, за кой ли път, поставя под въпрос съществуването на самата Македония. И именно за да избегнем

трябва ясно да определим отношението си към албанския фактор и албанската въоръжена пропаганда. Макар и общи, това съвсем не са еднакви неща. България следва да се стреми към сътрудничество с албанския фактор на Балканите, както и с всички останали съседи. Защото тъкмо албанският фактор спомогна за създаването на уникалната ситуация, в която за първи път през последните над 80 години България разкъса геополитическата изолация, наложена и от съседите. Но ако днес Албанският въпрос на Балканите не получи разумно решение, той е на път да заплаши и териториалната цялост на самата България. Искаме или не, албанците присъстват в Македония и изхождайки от реалностите те имат своите права. В това отношение трябва да търсим сътрудничество с всички легитимни фактори, особено с тъй наречените “македонски албанци”, присъстващи в Западното поречие на Вардар отпреди 1985. Проблемът тук е в липсата на легитимни политически фактори особено в състоянието на едно смесено общество, намиращо се в “кланово” или “полукланово” състояние. В тази обстановка, изхождайки от историческия опит, следва да се търси ниво на контакт с легитимните водачи на родовете и едва след това с фиктивните водачи на албанските партии.

Тук е уместно да поставим въпроса, съществуват ли “умерени” албанци? И, не е ли разликата между “умерените” и “радикалните” само в средствата, но не и в крайната цел - Велика Албания. Отговорът може да бъде само един. “Умерен албанец” е този, който не използва оръжие и не плаща на другите да го използват. В Косово “умерени албанци” няма. Дали ще останат такива в Македония е въпрос на политика и на бъдеще.

Бившият премиер Костов си въобразяваше, че е самият връх на изкусната дипломация, че е вторият Стамболов, който ще успее да накара Запада да се намеси, за да защитава българските и македонските национални интереси в долината на Вардар. Той смяташе за излишно военното ангажиране в конфликта без западна санкция за това. Забавянето на София за тези шест месеца от февруари, насам обаче, доведе до предстоящата натовска намеса, която има съвсем ограничена цел. Доведе до активиране на сръбската пропаганда в Македония и до предстояща югославска военна намеса в конфликта. Още по-лошо - с лобирането на Москва, Атина, Париж, Берлин, а вероятно и Рим, Вашингтон може би ще склони да разреши сръбска намеса в Македония и връщането и в Югославия. Като всичко това получи дипломатическата санкция на една международна конференция за Балканите, където България и Македония, както винаги, ще се явят без подкрепата на която и да е велика сила, а Белград ще получи остатъчна Македония като компенсация за подялбата на Косово, Босна и отцепването на Черна Гора. Този “нов Дейтън” би довел до възстановяване геополитическата изолация на България на Балканите. Мисля, че нито едно поколение след нас няма да ни прости

в края на миналия век, когато България пропусна да заздрави независимостта и териториалната цялост на Македония, повеждайки я съвместно към лелеяната европейска интеграция.

Какво трябва да се прави? Да действаме превантивно. Новия “Берлински конгрес” за Балканите се готви някъде за пролетта на 2002. На масата за дисекции заедно с Югославия ще бъдат поставени и Македония, и България. Към момента българските служби като че ли подценяват и не действат ефективно (а, не дай Бог, възможно е дори да сътрудничат) с проникването на албанския престъпен бизнес у нас. За тези кратки осем месеца, които ни остават, България трябва да спечели дипломатически съюзници, да започне преки преговори с Белград (дори и военни) за съдбата на района преди каквато и да е била международна дисекция. София трябва да потърси подкрепата на Анкара и Москва. Трябва едновременно да оказваме максимален натиск и да преговаряме с албанците, за да им разясним, че е от полза и за албанските национални интереси македонските албанци да влязат в Европейския съюз първи, тъкмо чрез интегрирането на многосъставна Македония. В това движение Косово и Албания нямат дори и теоретичен шанс да изпреварят Македония, или която и да е друга страна в района. А именно съхраняване цялостта на Македония ще спаси евентуална Велика Албания от готвената и геополитическа изолация, с която оста Белград – Атина заплашва не само нас, но и албанския фактор.

Възможно е така изложената позиция да е погрешна. Приемам всякакви други мнения. На пръв поглед в описаната стратегия съществуват противоречия, но то е нормално, особено отчитайки, че в това балканско преследване можем да имаме съюзници само дотам, докъдето се простират общите ни интереси. И именно тук се открива широко поле за кадърни дипломати и политици да използват тези противоречия за да заработят в наша полза. Сигурно е едно - изолирането ни от конфликта не спасява България и не я води нито към НАТО, нито към ЕС. Защото твърде е възможно лорд Оуен и Кисинджър да са разчертали и навили на руло и една карта на България. А и двамата нямат никакво намерение да дойдат за да живеят у нас, нито където и да е на Балканите.

Според данни на македонските служби за сигурност, между албанците в Република Македония съществува своеобразно разделение на труда в три основни групи. Първата е съсредоточена около задграничното представителство в Швейцария и САЩ и на терена се представлява от Али Ахмети и действащият щаб на АНО в Призрен. Тя е поела задължението да осигури финансовите средства за въоръжената акция в Македония и за “купуването” на влиятелните западни медии и политици, както и лобирането им за албанската кауза. Втората група се представлява от водачите на косовските и македонски албански родове, които са поели задължението да предоставят “пушечното месо” за въстанието и мобилизират населението за съпротива. (Интересен прецедент в момента представлява например поведението на албанците в Гостивар, Дебър и Струга.) Третата група се представлява от политическите лидери на двете основни албански партии в Македония – ДПА, начело с Арбен Джафери и ПДП, начело с Имер Имери. Последните са поели задължението да осигурят политическата поддръжка на акцията и доведат вътрешно-етническите преговори в Скопие до фактическото признаване на албанската автономия, като стъпка към бъдещо отделяне. След като първите две групи сравнително добре си свършиха работата си, погледите сега са обърнати към Арбен Джафери, Мендух Тачи и Имер Имери (подписали преди време тъй наречената “Призренска декларация” легитимираща терористите от АНО). В момента тъкмо те протакат преговорите с македонския блок. За тяхно съжаление обаче, все още не успяват да финализират успешно, чрез едно международно споразумение, успеха на албанското въстание. Което ги поставя под изключително силния натиск на първите две групи, касаещ освен всичко друго и чисто физическото им оцеляване и включващ дори заплахи към семействата им, някои от които (тъкмо по тази причина) вече са изпратени в чужбина.

Всичко това може да доведе до подновяване на патовата ситуация и нови боеве без близък военен изход за нито една от двете страни в конфликта. Наред с всичко друго, особен проблем за българската политика в Македония е и липсата на единство в тъй наречения “македонски блок” в парламента и правителството. За голяма част от просръбските политици и медии в Скопие, София все още е основният противник, от който не може да се търси помощ, а се очаква само заплаха.

В тази обстановка, новият ни премиер Симеон Сакскобурготски, вероятно ще предпочете да изчака с каквито и да е било официални контакти или ангажименти спрямо Македония, преди там да са уточнили отношението си към България. Което обаче, само допълнително ще влоши положението на македонската страна в конфликта и ще задълбочи кризата, предоставяйки терен за различни международни интервенции и натиск, чието осъществяване, разбира се, ще бъде най-вече за сметка на Скопие и София.