Повече от година след като Владимир Путин официално зае президентския пост, личността и политиката му продължават да изглеждат неясни не само за чужденците, но и за немалка част от самите руснаци. От една страна той очевидно намира общ език и продължава да се подкрепя от либералните и прозападни среди в Русия, чиито политически изразител е Съюзът на десните сили. Путин поддържа прекрасни отношения с лидерите на най-големите европейски държави - Щрьодер, Блеър и Ширак, а изглежда намира общ език и с американския си колега Буш. Икономическата му програма пък се ползва с одобрението на МВФ. От друга страна, руският президент има поддръжката и на откровено антиамерикански настроените “евразийци”, водени от известният геополитик Александър Дугин. Контактите на Путин с лидерите на Северна Корея, Иран, Ирак, Куба или Виетнам, събитията около медийният гигант “Медия-мост”, разправата с част от “олигарсите”, както и курсът му към

пък дават основание за обвинения, че кремълският лидер се опитва да възстанови Руската (или дори Съветската) империя.

В случая едва ли става въпрос за непоследователна политика, а по-скоро за проблем с възприемането и. Защото логиката на президента изглежда достатъчно ясно и последователна. Путин очевидно притежава изострено усещане за мисия и съвсем сериозно се отнася към бремето на властта, което повече или по-малко случайно, му се наложи да поеме. И напук на незавидното наследство – разрушена икономика, неуправляема държава и общество, намиращо се в почти пълна анархия, той действително вярва, че може да превърне Русия в икономически благополучна страна и възроди ролята и в съвременния свят. Путин обаче не е идеолог и тъкмо поради това трудно може да се вмести в привичната за Русия от 90-те години скала: “(национал)комунисти – либерали”. Той просто е прагматик. Който прекрасно разбира, че съветските рецепти с нищо не могат да му помогнат за решаването на основната “свръхзадача” – осъществяването на качествен скок в икономическото развитие на страната. Икономическата програма на Путин е пределно проста – да направи Русия съвместима със световната икономическа система, създавайки онази пазарна среда, която да обезпечи толкова необходимия приток на чужди и вътрешни инвестиции. Обявените от него основни цели – дерегулация, реформиране на естествените монополисти, понижаване на данъците, “отваряне” на икономиката за глобалната конкуренция така, както го изискват стандартите на Световната търговска организация, общинска и пенсионна реформа, отиват много по-далеч от онова, което навремето си позволи да направи Елцин и съвсем естествено навлякоха на сегашния президент критиките на (пост)комунистическата левица.

На Путин бе необходима почти цяла година за да стартира тези реформи. Пречеха му липсата на съответните закони, силните позиции на “олигарсите” и комунистите в Думата, корумпираната повече от всякога държавна бюрокрация, недостатъчният синхрон между централната и местна власт и, разбира се, атаките срещу него от страна на част от медиите, контролирани от хора като Гусински. Ето защо и първата година от управлението на президента бе посветена предимно на разчистването на политическото поле с цел създаване на нужните предпоставки за промени в икономиката. За тази цел бе променен съставът на Съвета на Федерацията, бе укрепено пропрезидентското мнозинство в Думата и бяха ударени олигарсите, нежелаещи да приемат новите правила на играта. И макар че някои видяха в тези мерки доказателство за авторитарните тенденции, които стопанинът на Кремъл уж се стреми да наложи, всъщност Путин просто се опита да осъществи преход от досегашната неограничена анархия към ограничена (и дори отчасти управляема) такава.

също предизвиква доста спорове. Той очевидно не се вписва в изкуствено наложената дихотомия “антизападен-прозападен” политик. Президентът очевидно желае сътрудничество със Запада, но е съвсем наясно, че Русия не може да стане част от “западната цивилизация” (т.е. да влезе в НАТО и ЕС) в обозримо бъдеще. Затова целта му е реалистично постижимата интеграция в световната икономика, повишаване конкурентноспособността на страната на световните пазари и (разбира се) привличане на мащабни инвенстиции, защото Русия просто няма шанс за качествен скок на базата на собствените си ресурси. В същото време обаче, Путин иска да съхрани и укрепи руските позиции в страните, чието споменаване предизвиква алергия на Запад. Просто защото финансовите загуби при изтегляне на руснаците оттам въобще не могат да се компенсират от хипотетичните им печалби на други места. Така, само смесената руско-виетнамска нефтена компания носи на Москва повече доход, отколкото е цялата американска помощ за Русия.

Политиката на Путин е логична. Макар че в неговата логика има и слаби места. Той на практика ликвидира бариерите пред изключително амбициозни и перспективни реформи, но все още не е ясно коя ще бъде движещата сила за практическата им реализация. Държавната бюрокрация, макар и “по-дисциплинирана” от преди, може в най-добрия случай да не пречи на реформите. От друга страна, далеч не всички губернатори одобряват курса на президента. Стреснатите “олигарси” също не демонстрират реформаторски възторг. По правило, истинска движеща сила на такъв тип реформи може да бъде гражданското общество и независимите стопански субекти, опиращи се на утвърдени демократични институции и ясни правови норми. А тъкмо в тази посока засега е направено твърде малко. И прагматик като Путин не може да не го съзнава.