Ако навремето френският политик Робер Шуман лансира своите идеи за “обединена Европа”, насочени към постигането на помирение и съгласие между европейските нации след края на Втората световна война и базиращи се върху зачитане достойнството на всички държави-участнички, а не на унижаването и потискането на победените от страна на победителите, днес с тревога трябва да констатираме, че начинът, по който се изгражда и разширява Европейският съюз, е истинско предателство спрямо онези ценности, от които ЕС продължава да твърди, че се ръководи.

Преди повече от десет години хора като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън спечелиха

в тъй наречената “студена война”. След тази победа обаче, ЕС започна да третира нациите от Средна и Централна Европа като претърпели поражение и дори като “трофеи” в една война, за чието спечелване Съюзът всъщност нямаше никаква заслуга. В Брюксел сякаш продължават да не считат европейците, живеещи на изток от река Одер, за част от нашето европейско семейство, макар че те само поради географското си положение бяха попаднали под тиранията на болшевизма и вече повече от десет години отново са сред нас. От тези държави се иска постоянно да се самонаказват, сякаш действително са били наши врагове, а не просто жертви на престъпленията на съветския комунизъм. Европейците извън границите на ЕС се третират като невежи варвари, които тепърва трябва да научат, какво означава да си европеец от “истинските европейци”, за каквито се представят надутите бюрократи в Брюксел и Берлин. Няма и помен от равенството и достойнството, за които говореше навремето Шуман. ЕС очевидно си въобразява, че държи монопола върху “европеизма” и, че всички европейски държави извън Съюза трябва да се променят според наложените от него изисквания и правила. А най-тъжното нещо в случая е, че онези, които днес управляват повечето от източноевропейските страни-кандидатки за членство в ЕС, са достатъчно доверчиви за да повярват в това. Още по-лошо пък е, че и някои от тъй наречените “евроскептици” също го вярват!

Всъщност, както за държавите вътре в ЕС, така и за онези извън него, начинът по-който се изгражда Съюзът е порочен и погрешен, пораждайки един изцяло

на Стария континент.

Също толкова противно като неоколониалните взаимоотношения, които “брюкселските еврократи” се опитват да наложат на държавите извън ЕС, е и поведението на тъй наречените “евроскептици”, които не пожелаха да подкрепят кампаниите против членството в ЕС в страни като Австрия, Финландия, Швеция или Норвегия, вероятно разчитайки, че с приемането им Съюзът по-лесно ще може да бъде “взривен” отвътре. Очевидно е, че сега те се опитват да трупат капитал от нарастващото недоволство срещу политиката на Брюксел в тези държави. По същия начин, наивно вярвайки, че интеграцията на нови страни-членки от Източна Европа, сама по себе си, ще се окаже достатъчна за да “разруши” диктатурата на “еврократите”, те на практика подкрепят тяхната политика, опитвайки се да използват страховете на западноевропейците от нова емигрантска вълна от Изток.

Време е ясно да заявим, че разширяванетона ЕС въобще не е пречка за превръщането му в супердържава, доминирана от една или две по-големи страни-членки (и на първо място от Германия), както и че новите членки от Източна Европа не бива да разчитат нито на равни права, нито дори, че ще могат да запазят достойнството и идентичността си. А единствената възможност това да не се случи, е солидарността и съвместните действия между “еврореалистите”, защиващи тезата за “обединена Европа на нациите”, както вътре, така и извън Европейския съюз.