Властта, това опасно изкуство

Дори и надарен с качества, “роденият” политик се нуждае от възпитание, образование и натрупване на собствен опит

Казват, че политическото изкуство малко се е променило от времето на Макиавели насам. Въпреки това обаче, повечето от днешните ни тъй наречени “политици”, въобразили си, че са творци на историята и нерядко именуващи се гордо “строители на демократична България”, имат твърде смътно понятие както за истинската политика, така и за самата история. От Освобождението насам у нас доминират предимно жадните за власт и слава политикани, за които участието във властта е преди всичко начин за препитание. Сравнително малко са вещите в политическото изкуство, а пък истинските държавници се броят на пръсти. Никак не е случайно и, че толкова често напоследък и от ляво, и от дясно се кълнат в политическите завети на Стефан Стамболов – най-малкото защото фигури от неговия мащаб в новата ни история почти липсват.

Азбучна истина обаче е, че

Което вероятно обяснява и националните катастрофи на България през ХХ-ти век, и погрешно избрания преди 12 години модел на прехода от тоталитаризъм към демокрация, и дори прогресивно растящите скептицизъм и недоверие на днешния българин към така наречения “политически елит”.

Липсата на историческа приемственост е сред основните характеристики на политическата ни класа вече дълги десетилетия. Всяко следващо поколение политици, като че ли е склонно съвършено да отрича постиженията на предходното, наивно вярвайки, че именно нему е съдено да кове историята на нацията и да остане в нея. Макар че тъкмо чувството за време и историзъм би следвало да бъде единственото позволено чувство в политиката. Така поне смята известният ни историк проф.Георги Марков (директор на Института по история при БАН), чиято най-нова книга “Поуки за държавниците” е вече достъпна за читателите, благодарение усилията на издателство “Тангра ТанНакра”.

Това не е стандартния учебник по политология, нито пък хладно и (уж) безпристрастно изследване на властовите механизми и начините да се упражнява и съхранява властта, дори и заради самата нея. Още по-малко пък е сборник с рецепти и правила на успешния политик и държавник. Самият автор определя книгата си простичко, като “паметка”, т.е. нещо, което изкушеният от политиката би трябвало да си припомня винаги, когато му се налага да взема важно решение, особено пък (както е обикновено) ако пред сходна дилема вече са се изправяли и други като него. Многобройните и безкрайно увлекателни екскурзии във времето и пространството, с които са изпълнени страниците и, помагат да бъдат открити онези поуки от миналото, без които съвременният държавник трудно би могъл да реагира адекватно на ежедневните предизвикателства.

Не без основание се смята, че “роденият” политик е ценна рядкост, чиято поява нацията може да очаква дълги столетия. По-малко внимание обаче се обръща на факта, че природните качества на политика изискват и развитие в благоприятна околна среда. И в този смисъл, може би действително е трудно да бъдеш истински държавник в страна като нашата, в която всеки смята че е роден да върши всичко друго, но не и това, с което всъщност си изкарва хляба. В крайна сметка, онези които “правят” (или си въобразяват, че правят) историята, не са в състояние да я сътворят извън времето и пространството, по скоро тъкмо времето и пространството ги формират такива, каквито са или даже не са.

Дори и надарен с качества, “роденият” политик се нуждае от подходящото възпитание, образование и натрупан собствен опит. В тази сфера, както впрочем и в много други, не е достатъчно да си “нешлифован диамант”, нито пък да имаш под ръка “универсална” книга с изпитани политически и управленски рецепти. Историята не се повтаря като фарс или като трагедия, но само ако добре се познава и осмисля от онези, които имат претенцията да я “правят”.

И все пак, кои са

и държавник, кои от тях са вродени и кои са нуждаят от непрестанно усъвършенстване, и доколко въобще са съвместими моралът и политиката? Въпроси, актуални и днес (в частност, по отношение на българския политически елит), до чиито отговори авторът на “Поуки за държавниците” се е опитал да стигне по наистина елегантен и безкрайно увлекателен начин, без при това те да звучат като истини от последна инстанция или като дълбокомислени инструкции, гарантиращи стопроцентовия успех на онези, които ги прилагат.

Впрочем, сред най-важните изводи, които внушават “Поуките…”, е, че успешната политика е не толкова продукт на морала или прагматизма, вложени в реализацията и, колкото на чувството за мяра. Притежаването на последното е особено ценно качество за политиците и държавниците в страни като България, където тъкмо отсъствието му ни е докарвало най-тежките катастрофи. “Държавникът трябва да знае мяра в думите и действията си, иначе престъпването на чертата, прокарана от разума, го заплашва с пропадане в пропастта” – ето само една от поуките, които се съдържат във великолепната книга на проф.Марков, и които би следвало да помни всеки у нас, който действително държи да усвои поне малко това опасно изкуство – властта.