Възникването на българската държава в района на Средна Волга тъне в мрак, доколкото не са открити никакви писмени сведения за събитията от този период. Изследователите продължават да спорят, кога точно българите, водени от Котраг, са се появили в района. Някои дори се съмняват, дали именно вторият син на великия Кубрат ги е довел там. Все пак, повечето стигат до извода, че “под натиска на хазарите значителна група от оногуро-българското обединение се насочила на север, докато други, водени от Аспарух, били изтласкани на Запад”. Приблизително по същото време, когато Аспарух стига бреговете на Дунав,

се отзовават в земите между средното течение на Волга и река Свияга. Рядко населени, покрити с гъсти гори, обширни поляни и тучни пасища по крайбрежието на двете реки, тези земи им се сторили подходящи и те решават да се установят там. Каква е етническата обстановка в региона, когато там се появяват първите българи? Северните и западните му покрайнини се населяват от фино-угорски племенни общности, а на изток, отвъд река Кама, живеят древно-унгарските племена, създали през VІІ-VІІІ век (т.е. времето на появата на Котраг) могъщ съюз, известен като “Велика Унгария” и обхващащ земите между Волга и Урал. В непосредствено съседство с българите живеят и т.нар “суаси” – хунско племе, част от което се смесва с марийците, поставяйки началото на днешните чуваши, докато останалите се вливат в българския етнос и заедно с него се преселват на левия бряг на Волга и по бреговете на река Кама.

Разширявайки територията си, българските племена се разселили на нея по следния начин: основната част от потомците на Котраговите българи останали в района между Волга и Свияга, изграждайки там град Ишла, превърнал се по-късно в столица на отделно княжество. “Сребърните българи” пък заемат земите по левия бряг на Кама при вливането и във Волга. Останалите потомци на Котраг, заедно със суасите, се прехвърлят на левия бряг на Кама, основавайки град Болгар, станал столица на домонголска България. Южно от тях се заселват друга част от българите, поставили основите на град Сувар. Интересно е, че напук на всички теории за произхода на старите българи, арабските историци и географи от VІІІ-ІХ век ги наричат “ас-саклаб”, т.е.”бледолики, светлокоси хора”.

Краят на ІХ век е белязан с

(в същата фаза впрочем се намира и дунавската и посестрима). Малко по-късно арабският автор Масуди определя българите на Волга като “велик, могъщ и храбър народ, подчинил всички съседни племена”. През 921 в двореца на халифа Джафар ал-Муктадир се появява пратеник на българския хан Алмас, изявил желание да приеме, заедно със своя народ, исляма. Има няколко възможни отговора на въпроса, защо елитът на волжките българи решава да се откаже от традиционната си религия – тангризма. Най-правдоповодният е, че е разчитал на арабската подкрепа в продължаващия няколко столетия остър конфликт с юдеите-хазари за контрол над търговските пътища от Изтока към Европа. Според арабския летописец Ибн Фадлан, участвал в ответната мисия изпратена от халифа, ислямизацията протекла сравнително гладко, като изключим бунта на едно от българските племена – “суварите”, което продължило да изповядва култа към Тангра още няколко десетилетия. В крайна сметка, ислямът се оказва религията, която окончателно консолидира отделните български ханства на Волга в единна държава (чиито владетели започнали официално да се титуловат "емири"), помагайки на българите да не се разтворят сред съседните немюсюлмански народи, независими от силния натиск на православните руси и тюрките, в чието обкръжение те живеят през следващите столетия.

Особено силна съпротива на политиката на хан Алмас и наследниците му за централизацията на държавата оказват племената около град Сувар, които окончателно са подчинени едва при внука на Алмас – емир Мумин, през 976, когато приключва и последната гражданска война на територията на вече единната държава.

През целия Х-ти век Волжка България се намира в период на небивал политически, културен и икономически разцвет. Усвояват се нови територии, върху които се строят крепости и градове. В големите центрове се изграждат внушителни джамии, расте броят на училищата към тях. В столицата Болгар например, още през Х-ти век има водопровод, а улиците са покрити с каменна настилка. Процъфтява земеделието и традиционното в миналото животновъдство, появява се далеч по-съвършена техника за обработка на земята.

Страната поддържа тесни връзки не само със съседните земи, но и с много държави в Европа и Азия. Така, според една унгарска хроника от ХІІ век, през 970 група българи, водени от Била и Бакш (за последните се твърди, че принадлежали към елита на град Болгар), основават на брега на Дунав град Пеща и получават околните земи за вечно владение. Неслучайно някои средновековни автори наричат Волжска България и Унгария с едно и също име – “Билер” или “Келар”. Към края на Х-ти век българската държава на Волга става широко известна не само в Централна Азия и Кавказ, но и в Арабския изток, Киевска Русия, Скандинавия и Западна Европа. По онова време българските търговци стигат чак до Китай и Индия. Очевидно е, че за да създаде централизирана държава, където господства исляма, да разшири значително нейната територия, да превърне постепенно отделните племена в един народ, да демонстрира толкова значим подем буквално във всички отрасли на тогавашната икономика, да извършва походи чак до Унгария, да търгува с десетки страни на територията на Евразия, да смазва проявите на сепаратизъм и да воюва успешно с противниците и конкурентите си, българският народ е трябвало да притежава наистина колосална енергия, което е присъща само на етнос, намиращ се във фаза на върхов подем. Именно през тази епоха, доминиращият сред волжските българи стремеж, се е изразявал със следната знаменателна фраза:

И те действително са били такива. След краха на Хазарския каганат през 965, българите разпространяват влиянието си и по долното течение на Волга, превръщайки се единствената феодална държава в най-източния край на Европа и контролирайки цялата територия от река Кама до Каспийско море, което по онова време започнало да се нарича “Българско”.

Постепенно основен партньор (и съперник) на Волжка България за контрола на търговските пътища от Изток става създадената от скандинавските викинги Киевска Русия. От края на ІХ век между столиците на двете държави Киев и Болгар функционира оживен търговски път. През 985 обаче киевският княз Владимир І предприема голяма поход срещу българите на Волга. Наред със скандинавските наемници, към армията му се присъединили и голям брой тюркски номади от южните степи. Дълго време се е спорело за истинските причини на този първи сблъсък между двете страни, доминиращи в тогавашна Източна Европа. В крайна сметка надделява хипотезата, че в основата му е бил опитът на българите да се намесят в междуособните борби, разгорели с в Киевска Русия, подкрепяйки в тях по-големия брат на Владимир – княз Ярополк. А походът на Владимир изглежда е бил най-вече демонстрация на сила и стремеж българският вледетел Мумин ибн Талиб да се откаже от династичните си претенции към киевския престол (при българите намерила убежище дъщерята на Ярополк) и да изтегли своите войски от Русия. Което и било постигнато със сключването на “вечен мир” между двете държави

и брака на Владимир с българската принцеса Милолика.

След тези събития, между Волжка България и Киевска Русия се установяват тесни търговски отношения, а мирът между тях продължава през цялото следващо столетие. Известен брой киевски търговци се установяват в Болгар, а техни български колеги - в Башту (както българите наричали Киев). Неслучайно една от най-известните творби на големия български поет от ІХ век Микаил Башту е започната именно в Киев, а е завършена в Болгар.

Съперничеството, разбира се, продължава. За което говорят два интересни факта: малко преди Владимир официално да приеме християството при него се явяват претеници на българския емир, опитващи се да го убедят в предимствата на Исляма. На свой ред, през 990, Владимир изпраща във Волжка България византийския философ Марк от Македония да проповядва там християнската вяра. Казват, че в резултат от дейността му четирима български князе приели християнството и се преселили в Киев.

Така, през Х-ти век

и от изворите на Дон до Черно море и Северен Кавказ се разделя окончателно. Българите край Дунав приемат православието и попадат под силното славянско влияние. В района на Средна Волга възниква нов етнос – волжките българи, които в най-голяма степен съхраняват някогашната общобългарска “етноноосфера”, съчетавайки я с исляма и арабската култура. Що се отнася до българите, останали по бреговете на Дон, те още известно време пазят старата си култура и вярата в Тангра, но неспособността им да се обединят и създадат собствена държава води до това, че част от тях постепенно попадат под влиянието на Киевска Русия, приемат православието и окончателно биват “порусени”, докато останалите по-късно се присъединяват към братята си на Волга.

Днес българо-татарите са пред прага на възраждането на своята държавност в състава на Руската федерация, на своята култура и език. Но успешното движение на българския народ към бъдещето, където ще заеме достойно място сред другите нации, като равен сред равни, е невъзможно без той да познава истинската си етническа и културна история, а не онази, измислената, която му е бе натрапвана в продължение на столетия.