Промяната на избирателната система най-накрая стигна и да парламента. Дано не бъде задушена там за пореден път. А може би това вече не е възможно? Отдавна обществото ни не е било толкова единно по политически въпрос. Големите партийни мастодонти бяха последните противници на промяната. Ако обаче и се противопоставят явно, може и да не останат толкова големи. Общественото недоволство за пореден път ще се изрази в наказателно гласуване. А централите на традиционните партии си дават сметка, че второ поражение като това на 17 юни 2001 може да бъде фатално за тях. И без ясновидски способности, случващото се сега в СДС е достатъчно показателно.

Или смяна на избирателния механизъм или разпад на политическата система. Разпад, който може да доведе до материални и дори физически загуби за самозабравилите се представители на т. нар. “политическа класа”. Волю-неволю те ще гласуват за промените. Вече се виждат и опити промяната да бъде поставена под контрол, за да им донесе най-малко загуби.

Затова може смело да се твърди, че обсъжданите в публичното пространство предложения са актуални, но недостатъчни. Повечето идеи за подобрения са технически. Принципно различното е само едно - въвеждане на мажоритарно гласуване. То е било винаги постоянно предложение на консервативната десница. Това е и идеята, която набра толкова мощна обществена подкрепа. В момента обаче се предлагат всевъзможни хитроумни извъртания, за да бъде минималиризирана ролята на мажоритарната система. Най-смелите депутатски предложения, не отиват по-далеч от отпускане на половината от местата за директен избор от българските граждани. Другата половина остава резервирана за пропорционалната система. Която се уважава по света, но в българският си вариант създаде един основен проблем. Човек с оригинални идеи просто не може да влезе в парламента. Няма кой да го включи в печелившите листи. Те са пълни само с кариеристи, верни на партийните босове и гласуващи под строй без дори да са чели съответния законопроект. Очертава се промяната на закона все пак да запази подобна възможност. Официално, партийните апологети твърдят, че това е начин в парламента да влизат неизвестни но качествени експерти. Само, че по света успешни политици са не тези които са изключителни експерти, а тези които имат добри експертни екипи. Между другото, бюджетът на Народното събрание е предвидил средства и за експерти сътрудници, но депутатите предпочитат да си присвояват парите. В резултат експертите със собствено мнение не са нито депутати, нито депутатски съветници.

За да бъде и вълкът сит и агнето цяло ще се въведе смесена система, да има по малко и за партиите и за избирателите. Подобна е системата в Германия. Ние я прилагахме в изборите за Велико народно събрание през 1990. Тогава партиите отново изхитруваха и не ползваха изцяло германският пример. Защото в неговата “мажоритарна част" се гласува само веднъж, докато в България бе предвиден втори тур с възможност за изборни комбинации, опорочаващи мажоритарността. От консервативна позиция са неприемливи никакви елементи от пропорционалната система. За политическата хигиена в България е най-добра чистата мажоритарна система, както в класическия пример с Великобритания. Там на един тур печели “първият пресякъл финала”, т.е. кандидатът събрал относително най много гласове. По този начин се избягват всякакви партийни хитрувания. Единственото решение е да се предлагат качествени кандидати. Теорията сочи като слабост на мажоритарността, възможността страната да се парцелира на избирателни райони и депутатите да се интересуват само какво става в тях. Ако това се случи у нас, ще има само полза, защото досега целта на всеки депутат бе по-скоро смяна на местожителството и апартамент в столицата. А и с новата избирателна система народните представители ще се чувстват отговорни и пред избирателите си, а не само пред тези, които редят листите. Защото сега те твърде ловко използват забраната на т. нар. “императивен мандат” в конституцията. Според нея депутатът не е длъжен да изпълнява поетите към избирателите ангажименти. Смисълът и е депутатът да се грижи не само за интересите на тези, които са гласували за него, но и на всички останали. В българският случай обаче нещата са обърнати и депутатът не се интересува дори от тези които са го избрали. Затова политическата ни система е пред разпад.

Друга причина, е че в нея конкуренцията на политически идеи бе заменена от

Набедените за малки формации са ощетени от пропорционалната система, с въведената избирателна бариера от 4 %. Промяната ще даде шанс за малките партии да докажат, имат ли смислени идеи и кадърни кандидати и, най-важното, проявяват ли грижа към ежедневните проблеми на избирателите си. Селекцията на кандидати трябва да започне веднага. Те може да са малко, но ще спечелят ако са качествени и поставени в подходящия район. Формулата “местен, свестен и известен” е решението за малките партии. Съпротива срещу нея обаче оказват партийните функционери, рискуващи по този начин крупен провал заради дребните си амбиции. Желанието на партийната бюрокрация за депутатски места е общо за всички партии, но е особено фатално за малките. Некадърните кандидати на големите все пак имат зад гърба си партийни машини, с каквито малките не разполагат. Хубавото, е че големите не могат да повторят измамата от 1990, когато видни интелектуалци се поставяха в мажоритарни райони. Днес интелектуалците или са партийно компрометирани или са отвратени от политиката. Затова малките партти спокойно могат да издигнат нови лица с ново отношение към избирателите.