Стремителният ход на събитията напоследък поставя пред учени и политици няколко принципни въпроса. Накъде все пак върви съвременният свят: към еднополюсна (имперска) форма на управление на една единствена държава-система или на някакво “световно правителство”, към нов двуполюсен модел (този път доминиран от САЩ и Китай), към многополюсен социум, към някакво неясно и анонимно социално пространство, ръководено от безлични мрежови организации, или пък към разпадането на всякаква социална устойчивост и тотален хаос?

Що за процеси се развиват в сферата на международните отношения: съзидателни или разрушителни, пробив към бъдещето или провал в миналото, расте или спада “цивилизационният градус” на планетата? Във

се крият прекалено много тревожни тенденции: възможност за глобална финансово-икономическа криза, която ще промени социалната конфигурация в света; перспектива за появата на принципно нови идеологически конструкции, контранастъпление на отхвърлените днес “административни и мобилизационни” проекти или, напротив – ново разслояване на света, последвано от автархичната му регионализация или дори “неоархизация”, а също от центробежната универсална децентрализация на международната общност.

Не можем да изключваме също, радикалния отказ на някои ядрени държави от утвърдените “правила на играта”, далеч по-свободната употреба на най-модерни военни средства (включително за чисто репресивни цели) и дори демонстративното използване на оръжия за масово поразяване. Нараства вероятността от регионални ядрени конфликти в страните от Третия свят или от инциденти с оръжия за масово поразяване в богатия Север. Буквално пред очите ни се реализират на практика сценариите за трансформация на тероризма в международна система, извършва се транснационализация и глобализация на асоциалните и криминални структури.

Днес, в рамките на широко разгърнатата след 11.09.2001 комплексна акция по установяването на нов световен ред и глобална система за сигурност, можем да очакваме и появата на нови форми на кризисно развитие и регулиране на конфликтите, породени от краха на досегашната система на междудържавни отношения, турбулентния характер на еклектичното пространство на световния “ъндърграунд” и новата логика на силовата политика.

В зората на ХХІ век вече се очертават перспективи, непознати досега в историята. Изглежда например, че тероризмът все повече се превръща в устойчив компонент на световното развитие, като своеобразна извратена проява на цивилизационните тенденции към децентрализация и индивидуална свобода, формиращи фундамента на “гражданското общество”.

Все по-отчетливо се очертава и обликът на “есхатологичната алтернатива” – началото на “пост-светската” епоха, в която ще се съревновават различни анонимни, но, по своему конструктивни, сили в една вторично “архаизирана” и “мистифицирана” среда, чиито обитатели сякаш отново се връщат към “детството на човечеството”. Отхвърлило в предходната модерна епоха авторитаризма и патернализма на религията в името на личната свобода, съвременното “масово общество” изглежда все по-склонно да замести същата тази свобода (обърнала се в бреме и източник на неподозирани опасности) с някакви нови илюзии, даващи му усещането за персонален комфорт и сигурност. И тъкмо в тези условия на световната арена се появява новият “системен” тероризъм с характерната за него последователност от ограничени по обхват, но изключително ефективни и болезнени акции, като инструмент за управление на обществото от страна на влиятелни, но безлични организации – своеобразна аморфна и еклектична “власт без държава”, оперираща посредством своите транснационални “ескадрони на смъртта”.

На базата на казаното дотук, могат да се изведат три основни аспекта на този “прекрасен нов свят”: на първо място цивилизационната динамика на границата на хилядолетията, на второ – актуалните промени в международните отношения и, на трето, промените в сферата на управленските структури и генезисът на принципно нови структури за управление.

От друга страна, обобщавайки различните мнения за онова, което става около нас, в световната интелектуална общност, те могат да се сведат до

Първата е доста проста и според нея в света всъщност не се случва нищо принципно ново. Така, непосредствено след 11.09.2001, в “Уол Стрийт джърнъл” се появи една статия на Френсис Фукуяма, според който трагичните турбулентни събития в последно време, в крайна сметка, отразяват развитието на модернизационния процес, а негативните явления, с които се сблъскваме, са просто странични ефекти на интензивно и успешно продължаващата модернизация.

Втората гледна точка е, че в света се извършват сериозни качествени промени. Като модернизационният процес, във фундаменталния му смисъл, е попаднал в задънена улица и сега на планетата набира сили принципно различна тенденция, определяна най-често като “социален постмодерн” и изявяваща се ту като “културно-цивилизационна полифония”, ту като откровена “демодернизация”, а в най-ексремния си вариант - и като процес на “неоархаизация” на света. Тази гледна точка се съдържа и в концепцията на Хънтингтън, доколкото там се говори за сблъсък между различни ценностни системи (модерната култура е само една от тях) и за планетарен конфликт между съществуващите културно-исторически типове общества. Тя обаче, се характеризира с известна непълнота. Защото зараждащата се нова социално-културна феноменология и налагащата се днес ценностна система, не са присъщи на нито една от добре познатите ни и исторически реализирали се “цивилизации”. В драматичните събития от последните години по-скоро прозират контурите на съвършено нова, макар и не съвсем ясна, ценностна система. Тоест, не е изключено, че присъстваме на зараждането на нова цивилизационна конструкция със собствени закони и логика на развитие.

В такъв случай обаче (и в това е същността на третата, измежду споменатите по-горе концепции), събитията в последно време са проява на

С други думи, съвременният свят се сблъсква не със съществуващите днес на планетата култури (цивилизации), които са ни добре известни, а по-скоро с нещо като сянка – призрак на една цивилизация, надвисваща сякаш от бъдещето.

Новите ценности, организационни схеми и принципи на управление, взривяват предишните институции, радикално променяйки привичните властови кодове. При това контурите на съвременните социо-политически карти на ХХІ век са отчайващо неясни – там едновременно могат да се видят и очертанията на грандиозна нова система за глобална сигурност, опираща се върху единен център на политическата власт в света, и (в същото време) вълнообразните линии на една нестационарна и турбулентна система на международните отношения. Впрочем, ето само няколко, особено актуални проблеми, свързани с извършващата се глобална траннформация:

• преразпределяне на властовите пълномощия от национално на глобално ниво;
• поява на нови властови субекти, като “глобална държава”, международни регулиращи органи и неформални центрове за влияние с изключително високо ниво на компетентност;
• сливане на политическите и икономически функции в съвременния свят;
• появата на нова форма на световно разделение на труда и на глобална икономическа рента, преразпределяне на световния доход и налагането на нов геоикономически планетарен ред;
• изграждане на йерархична и динамична еднополюсна система на международните отношения;
• поява на феномена “държава-система”;
• деформализация на властта, намаляване ролята на публичната политика и представителната демокрация, налагане на неформални процедури за вземане на решения и на неформални “договорености”, вместо традиционните международни договори;
• очертаващи се контури на наднационална “съдебна власт”;
• развитие на транснационалните връзки и появата на нов тип “мрежова” култура и т.н.

И така, през последните няколко десетилетия в света бяха извършени много сериозни системни промени. Осъзнаването на тяхната дълбочина обаче, неизменно закъсняваше, а стандартната им оценка не излизаше извън определени психологически, интелектуални или “политически коректни” рамки. Едва след трагедията от 11.09.2001 мащабът на промените и логиката на глобалната трансформация започнаха да се виждат малко по-ясно. Тези промени, извършени в рамките на един кратък, според историческите мерки, период, засягат буквално всички аспекти на социалната реалност. Рухна не само основната ос на социално-политическата ни координатна система “Изток-Запад”, но и забележимо се трансформира алтернативната ос “Север-Юг”.

А, когато се случва нещо подобно, сред неизбежните последици е и невъзможността да се използват стандартния интелектуален “инструментариум” за анализ на събитията, което поражда и многобройни грешки при всеки опит да се осмислят нещата в рамките на стандартните представи.

За съжаление, в мисленето на съвременния световен управленски елит (за българския е безсмислено да говорим, защото такъв в момента няма) доминира своеобразен “административен прагматизъм”, преклонение пред чисто технологичните схеми и очевидно пренебрежение към онова, което изглежда като “интелектуална гарнитура” към тях – т.е. теоретичните конструкции и методологичните проблеми. Тотално се предпочитат редуцираните механизми на “реалната политика”, в резултат от което “прогнозният хоризонт” при подобен подход е нищожен. Очевидно е, че не това е управленската система, която би проработила в днешния динамичен и радикално променящ се свят. Още повече, че човешката общност и извършващите се в нея процеси нямат нищо общо със света на мъртвата материя – това е една много променлива среда, което допълнително усложнява анализа, тъй като променливи могат да се окажат и типичните до този момент стандарти, и познатите от миналото закономерности.

Днес много изпитани от времето алгоритми или въобще не работят, или работят зле. Очевидно е също така, че принципно новата ситуация в света най-добре се осъзнава от САЩ, което се потвърждава и от техните действия, които, ако обобшим случващото се, са типична демонстрация на активна политика, целяща изпреварване на събитията.

Така, в днешната нова реалност мозайката от нерешени конфликти с външно участие – Ирак, Босна, Косово, Македония, Пакистан и т.н., се подреждат в единна типологична редица. Анализирайки която, постепенно стигаме до един непознат до днес феномен –

Днес САЩ действително са най-могъщата страна (или по-скоро “държава-система”) на планетата. Те са своеобразен Нов Рим - “глобален град”, обкръжен от множащи се около него провинции. С всяка изминала година алюзиите на тази тема става все по-очевидни: налагането на ключови решения в сферата на световната политика, войните, водени посредством “варварски армии” и наемници, армейската служба като средство за получаване на федерално гражданство, императорските пълномощия на проконсула-президент, както и зоната на националните интереси, обхващата цялата “Ойкумена” (неслучайно в едно американско военно списание бе лансирана идеята, че националната сигурност на САЩ днес изисква не толгова отбраната на страната, колкото налагането на интересите и в целия свят). В същото време обаче, самата Америка вижда пред себе си и хипотетичен “критичен хоризонт”. Неслучайно като конкретни срокове все по-често се посочват годините 2015-2020, когато доминацията на САЩ може да бъде поставена под въпрос. Разбира се, при едно условие: ако не се работи превантивно за преодоляването на тези негативни тенденции, при това именно сега.

Ето защо за САЩ днес е важна не толкова пълната победа в един или друг конфликт, а нещо далеч по-сериозно - създаването на нова световна система за управление. Която бихме могли да определим като “глобална динамична система за управление” за разлика от досегашната “балансирана и стационарна международна система”.

В тази връзка не можем да не отбележим и, че предварителният времеви период на американските “наказателни операции” е разчетен за достатъчно дълъг срок без да е ограничен с един единствен театър на бойните действия. Тоест, вече не става дума за досегашните “хуманитарни интервенции”, характеризиращи се със седмица-две интензивни бомбардировки и налагане на определени условия на противника. Очертават се по-скоро целенасочени действия за изграждане на дълговременна система, идеята за която очевидно е узряла в мозъчните центрове отвъд океана и вече започва да се реализира в качеството си на нова социална реалност и нова норма, характеризиращи настъпващата “епоха на управлявания хаос”.