Без да имаме претенцията на емигранта Томас Ман (според който “Германия е там, където съм и аз”), отпразнувахме и ние от Българското академично дружество “Д-р Петър Берон” в Мюнхен, стогодишнината от Освобождението на Отечеството.

Водопадът на времето довлече в България мътилката на един режим, който си позволява историческата наглост да представя новото заробване на страната ни като нейно “второ Освобождение”. Толкова по-оправдани се чувстваме

А тя е, че “русифицирането” от тогавашна царска Русия на един въпрос, който на посланическата конференция в Цариград (1876) бе още чисто “български” – конференцията трябваше да установи народностните граници на българите и тя се задоволи да стори това, - но който, чрез военната акция и своеволно сключения Сан-Стефански договор, бе превърнат в “европейски”, коства на последвалия Берлинския конгрес държавното единство на българите. Фаталностите на Третото българско царство водят началото си от неразумностите на Петербург…

Макар и в продължение само на 30 години свободен живот българите - малкото българи в границите на “съединена” по силата на собствения си кураж България – изградиха една модерна демократична държава, която от своя страна направи грешката да избърза в 1912 с разрешаването на националните си проблеми под знака на един максимализъм, угоден на личната амбиция на Цар Фердинанд. Всичко, което последва злощастната дата – 2 ноември 1912 – безумната Междусъюзническа война в 1913, намесата ни в Първата световна война на страната на Централните сили, Ньой и програмираното от него тръгване с Хитлерова Германия, - бе далечен резултат на тези пагубни избързвания и пресилвания. В друга историческа рубрика стои вътрешната слабост и политическата неизбистреност на Цар Борис ІІІ, която позволи на превратаджийската група “Звено” (три преврата за 21 години!) да изиграе не по-малко фаталната роля на смутител на свободния политически живот, но и на негов ликвидатор – с улесняването на идването на комунистите в 1944. Но и тази фаталност бе относителна и показа пълния си ефект само в рамките на общото европейско развитие: каквато и политика да беше водила България до 1944, с факта че съветските войски слязоха на Дунава и че Сталин разполагаше вътре в страната с елементи, българи само по име, за които Москва бе открай време и каса, и глава, участта на България бе вече предопределена.

Големите линии на новата българска история виждам в следната решителна алтернатива: още преди Освобождението от турците между българите си оспорваха политическия път две течения – едното за самостоятелни акции, излизащи от чисто българските интереси, другото – за опиране на чужди столици. Последното взе два пъти връх насилствено: като “освободителна” война и като (без)”отечествена” война. Това е

Затова ние се нареждаме в голямата национална процесия, която само привидно се лута по пътищата на историята, но в действителност носи пред себе си кръста на бъдещето, който един ден ще издигне върху могилата на свободата. Ние вярваме в този идващ ден, който ще бъде денят на вечната България.