Идеологическите клишета от студената война са сред основните бариери, пречещи за разбирането на случилото се с Югославия. От 1991 насам бяха изписани купчини книги за това, как “недемократичният и антинационалистически” комунистически режим в тази страна бива ерозиран през 80-те от нарастващата икономическа криза, в резултат от което (като негова антитеза) с фатална неизбежност се надигат ирационалните, но близки до сърцата на хората в различните югорепублики, “съперничащи си национализми”, хвърлили федерацията в кървава война. Но, доколкото тази война е предизвикана от “колапса на комунизма”, според някои, тя би могла да се избегне само ако Западът навреме бе подкрепил “реформаторските” елементи в Компартията и държавния апарат (като последния премиер на Федерацията Анте Маркович например), както и Югославската народна армия (ЮНА), в която тези хора виждат “защитник на закона и реда”. Отделянето на Словения и Хърватия, както и последвалото им признаване от ЕС, пък се представят от въпросните анализатори като

и началото на гражданската война. Въпреки, че суверенитетът на Любляна и Загреб е интегрален елемент от югославския конституционализъм през целия период след 1945 и въпреки че през 1991 ЮНА въобще не може да се разглежда като безпристрастен защитник на “братството и единството” на югославските народи, принадлежащите към това течение автори до днес поддържат абсурдната теза, че изкуственото съхраняване на разпадащата се Югоимперия, вече опетнена от кръвта на собствените си граждани, е било единствената възможност да се потиснат “съперничещите си национализми”. В същото време те упорито отказват да видят особената роля на “сръбския национализъм” в югославската трагедия. Сред най-изтъкнатите представители на въпросното направление в анализите на балканската проблематика е Сюзън Удуърд, сътрудничка на Института Брукингс във Вашингтон, чиято писана през 1995 книга “Балканската трагедия – хаосът и разрухата след студената война” се появи наскоро на родния пазар, благодарение на издателство “Сиела”.

Основната теза на Удуърд, която в началото на 90-те посещава Югославия като съветник на специалния пратеник на ООН Ясуши Акаши, е позната: икономическият и конституционален колапс, наред с растящото социално напрежение, формират онзи вакуум, който съперничещите си водачи на различните югорепублики решават да запълнят, лансирайки своите взаимно изключващи се национални проекти.

Всъщност книгата е добра илюстрация за това, колко лесен е преходът от подкрепата за съхраняването на Югославската федерация и действията на Югоармията в тази посока и откритата апологетика на сръбския национализъм. По-важното обаче е, че тя е пълна с противоречия, зле защитени тези и очевидни недомислици. Така например, авторката категорично подкрепя решението на Милошевич да ликвидира автономията на Косово и Войводина, критикувайки призива на ЕС от 1991 за възстановяването и. В същото време обаче, тя (противно на собствената си логика) смята за напълно основателни претенциите на сърбите в Босна и, особено, в Хърватия за собствена държава. Според нея, през цялата 1991 ЮНА е играела ролята на “неутрален буфер” между хървати и сърби в Източна Хърватия, опитвайки се да спре сраженията и наложи примирие. Тя обаче тотално игнорира факта, че същият този “неутрален буфер” въоръжава сръбските радикали в Хърватия още от лятото на 1990, както и, че истинската му цел (според признанието на последния военен министър на Югофедерацията генерал Кадиевич) е налагане новите граници на “Велика Сърбия”.

Авторката на “Балканската трагедия” не просто защитава сръбските националистически аспирации по принцип, но повтаря в книгата си и някои от най-гротескните твърдения на Милошевич. Според нея например, още през 60-те и 70-те години сърбите съзнателно биват изтласквани от Босна и Херцеговина, а самото разпадане на Югославия е ускорено от възприетата от Австрия, Германия и Ватикана стратегия за разширяване сферата им на икономическо и духовно влияние в Централна и Източна Европа. Впрочем, Удуърд стига дотам да твърди, че сръбските нападения срещу болници в Босна и Хърватия са провокирани от самите бошняци и хървати, целящи по този начин да спечелят симпатиите на международното общност!

В крайна сметка, на българския читател се предлага една твърде обемна, високопарна и досадна книга, която при това е и доста остаряла. Тезите и са добре познати. Онова, което я прави уникална обаче, е високият градус на симпатиите на авторката и към сръбската национална кауза, нещо характерно впрочем и за други чиновници от мисиите на ООН на територията на бивша Югославия от първата половина на 90-те. Нищо чудно и, че по време на престоя и в Босна, като съветник на Акаши, Сюзън Удуърд става известна сред колегите си с прякора “Мадам Младич” (по името на командващия сръбските части в т.нар. Република Сръбска).