Hапук на всички приказки за процеса на глобализация, както и на високопарните декларации, с които изобилстват срещите на най-високо равнище като тази на Г-8 през август в Окинава например, през последните години като основна тенденция в планетарен мащаб все по-ясно се очертава регионалната фрагментация. Вместо да се превърне в "глобално село", в днешната информационна ера светът бавно но сигурно се движи към формирането на три отделни икономически и валутни зони: доларовата, тази на еврото и азиатски блок, където вероятно ще доминира японската йена. И, колкото да е парадоксално, този процес се стимулира тъкмо от свободния поток на информация и капитали, символизиращ глобализацията. Ако тези тенденции продължат и през първите едно-две десетилетия на идващия век, това със сигурност ще има много значителни последици за сегашната американска хегемония на планетата. Някои сравняват либерализацията на световната търговия с карането на велосипед: или вървиш напред, или падаш. В този смисъл САЩ не са напреднали особено след като през 1994 бе подписано споразумението за създаване на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA), включваща САЩ, Канада и Мексико. Пропаднаха дори опитите към NAFTA да бъде привлечена Чили с нейната, на пръв поглед, ултралиберална и "отворена" икономика. Междувременно, очевидната неспособност на Америка да формира и оглави наистина глобална икономическа система води до това, че различни регионални и дори субрегионални икономически (някъде и политически) обединения успешно се опитват да запълнят Създалия се вакуум Така Европейският съюз укрепи интеграцията си, възприемайки еврото като обща валута и планирайки разширяването си в Източна Европа и дори присъединяването на Турция. В Латинска Америка функционират Андският пакт и МЕРКОСУР. В Азия действа зоната за свободна търговия на АСЕАН, бе сключено споразумение за свободна търговия между Австралия и Нова Зеландия, за същото се подготвят Сингапур и Япония и Сингапур и Южна Корея, добива реални очертания новата свръхмощна пан-азиатска групировка "ACEAН+3", която вероятно ще се превърне нещо подобно на ЕС със собствени регионални финансови институции и все по-слаба обвързаност с Международния валутен фонд. Както отбелязва в "Икономист" известният британски специалист Фред Бъргстин, шеф на Института за международна икономика, формирането на "АСЕАН+3" с присъединяването на Китай, Япония и Южна Корея е стимулирано от регионалната финансова криза през 1997-98 и стремежа на малките и големи азиатски "тигри" да се освободят от обвързаността си с долара, дори ако за тази цел се наложи създаването на Азиатски валутен фонд и сключването на споразумения за регионална търговия. В края на краищата, и днес над половината от техния обмен е с други страни от същия регион. Някои на Запад вече търсят пряка аналогия между сегашната ситуация и краха на глобалната търговска система през 20-те години, изиграла важна роля както за Голямата депресия, така и за избухването на Втората световна война. Наистина, засега САЩ продължава да поддържат стабилно равнището на трансатлантическата и транстихоокеанската си търговия и инвестиции. Европейският съюз пък среща много сериозни проблеми с изграждането на собствената си външна и отбранителна политика, икономиките на латиноамериканските държави продължават да се "доларизират", а пък азиатските планове за икономическо обединение все още са в ембрионален стадий. Още повече, че нито Пекин лесно би приел да стане част от "зоната на йената", нито пък анемичната японска икономика е в състояние да я създаде в близко бъдеще. И все пак… Тенденциите са очевидни а практическата им реализация - само въпрос на време. Има и нещо друго, предизвикващо опасения във Вашингтон. Това са опитите за сближаване между оформящите се европейско и азиатско "големи икономически пространства". Всъщност, най-важното решение, взето на последната среща на Г-8 в Окинава, бе за координиране позициите в областта на търговията, икономиката и външната политика между ЕС и Япония. На свой ред "Бенк ъф Джапан" и Европейската централна банка също се готвят да обединят усилията за гарантиране на просперитет в един свят, все още доминиран от силния долар. Съвсем наскоро, в Париж, президентът Ширак пък обяви, че основен приоритет на френското председателство на Европейския съвет ще бъде не друго, а отношенията между ЕС и АСЕАН. Нарастващите в последно време в САЩ откровено протекционистки настроения, изразявани вече не само от "маргинални" политици като Пат Бюкенън или Рос Перо, но и от влиятелни конгресмени и сенатори от Републиканската и дори Демократическата партия, са породени от факта, че европейските и азиатски концерни нерядко се възползват далеч по-добре от възможностите, които дава толкова скъпата на американските либерали "неограничена от нищо свободна търговия", за да завоюват важни позиции на местния пазар. За това говори и вълната от покупки на американски корпорации от европейските им съперници през последните години. Така, германският "Даймлер" се "сля" с "Крайслер", "Бритиш Петролеум" на практика погълна "Амоко", а пък френската "Вивенди корпорейшън" дори посегна на американската "светая светих" Холивуд, заявявайки намерението си да купи "Юниверсъл студиос". Благодарение на скандинавските гиганти "Нокия" и "Ериксон", ЕС демонстрира технологично превъзходство над САЩ в една от най-важните сфери на информационната индустрия. Наскоро неколцина американски конгресмени открито обвиниха "Дойче Телеком" (58% от която са собственост на немското правителство), френската "Еърбус", както и някои френски и германски банки и оръжейни фирми в "нелоялна конкуренция". Изглежда, въпреки несъмненото си превъзходство във военна мощ и все още добрите си икономически позиции, Съединените щати едва ли ще се справят с огромните изисквания на модела, който така упорито се опитват да наложат след края на студената война - този на еднополюсния свят и свързаният с него "нов световен ред", чиято най-важна характеристика, между другото, е именно неограничения от нищо глобален търговски обмен. В този смисъл, най-голямото предизвикателство пред новия американски президент ще бъде да осъзнае, че бъдещето на Америка съвсем не е в укрепването, на всяка цена, ролята и на единствено световна свръхсила. През следващите десетилетия ще продължи движението към един повече или по-малко Многополюсен свят три от полюсите на който вече се очертават. Регионалната икономическа концентрация е, разбира се, естествен резултат от действието на географския и ред други обективни фактори. Развитието на този процес в отсъствието на онази глобална икономическа и финансова рамка, която се опитват да наложат Съединените щати обаче, е и най-доброто доказателство за неминумия залез на еднополюсния модел. В тази ситуация Вашингтон може или да се съобрази с хода на историята, или пък да предприеме още един отчаян опит, използвайки сегашната си доминираща позиция, за формирането на глобалните икономически, финансови и политически институции, способни да защитят американските интереси. Последното става все по-трудно постижимо. В крайна сметка, светът доминиран от три "големи икономически пространства" (а да не забравяме, че изключително интересни процеси се развиват в регионите, засега оставащи извън тях - Русия, Близкия и Среден Изток или Африка), може и да не представлява точно копие на онзи от началото на 30-те години, но със сигурност е зареден с не по-малко сериозни бъдещи конфликти. За малки държави, като България например, тази ситуация крие значителни опасности, но, в същото време, дава и огромни възможности. Стига, разбира се, родният политически елит най-сетне да се опита да мисли с главата си, а не да се осланя единствено на вечно измъчващият го сателитен комплекс.