B статия, публикувана преди почти седемдесет години, големият български философ Янко Янев подчертава, че непосредствено след Освобождението, българската интелигенция бързо попада "под хипнозата на чужди учения". "Над България съмна, когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи - подчертава той - Нашата интелигенция ги прие като религиозно верую. И това бе първата и фатална заблуда, защото социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлективна…Първият ни исторически порив бе съдбоносен. Безплодна и куха, българската интелигенция още тогава повярва на утопии, още тогава се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвоготовност и подвиг, единствено даващи исторически блясък на един народ".

Безумният стремеж на значителна част от интелектуалния ни елит да навакса "изостаналостта" си, възприемайки безкритично всичко "прогресивно", идващо отвън, независимо дали съответства на българските национални традиции и манталитет, обяснява и особената и податливост към всевъзможни леви и/или либерални утопии, типична, както за близкото ни или по-далечно минало, така за настоящето.

Липсата на истинска интелектуална десница
затормозява развитието на българската нация през цялата и нова история. Единствено в периода между двете световни войни у нас се формира, макар и тънък, слой от дясно ориентирани, изявени интелектуалци, опитващи се да осмислят причините за националните катастрофи, както и да постигнат органичния синтез между национална традиция и изискванията на модерната епоха, годен да послужи за фундамент при изграждането на съвременния български мироглед. Сред тях са хора като Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Атанас Илиев, Янко Янев, Петър Мутафчиев, Стефан Гидиков или Борис Йоцов, чиито идеи, впрочем, изглеждат поразително актуални и днес. За съжаление, след 1944 те са обявени за "подривни", а носителите им - преследвани. Дългите десетилетия на комунистическата диктатура допълнително спомагат за насаждането на левите идеи сред българската интелигенция, на която през този мрачен период е отредена предимно ролята на "трансмисия" между Партията и масите. Съвсем естествено бе, след 1989, една част от тези "леви интелектуалци" да се трансформират в крайни либерали, което, независимо от шумно декларираният им антикомунизъм, съвсем не означаваше принципна промяна в техния мироглед. Не е чудно и, че у нас "лявото" все още продължава да се асоциира с прогреса, докато на десницата, по презумпция, се гледа като на носител на "реакционни и ретроградни идеи". Докато във Франция например, за българските емигранти-интелектуалци принадлежността към левия (Юлия Кръстева, Цветан Тодоров) или десния (Юри Буков) интелектуален елит е нещо съвсем нормално, у нас интелектуалната десница е все още въпрос на бъдещето. Това, между другото, е и едно от фундаменталните различия между нашето общество и онези в бившите "социалистически" държави от Централна Европа например, където дясната интелектуална традиция има дълга история.
Къде обаче, минава

Разделителната линия
между десницата и левицата в областта на идеологията и културата? Между другото, в чужбина на тази тема са посветени десетки монографии и изследвания (за съжаление повечето непознати у нас). В най-общ план, докато за ляво-либералните среди е типичен космополитизмът, абсолютизацията на прогреса, разглеждан сам за себе си, стремежът към отхвърляне "оковите" на Традицията и общността, уж сковаващи свободата на атомарния индивид поставен от нея на пиедестал, за десницата от особено значение е никога да не се забравя, че модернизацията, промените и технологичната революция служат преди всичко на човека, притежаващ специфични черти, които не се променят: вярата в Бога, принадлежността към една общност, чувството за национална идентичност. Тъкмо дълбоката вяра в съвместния живот, в традиционните (а не изкуствено натрапени) ценности и общности, във вродената национална солидарност, в националната култура, са черти типични за интелектуалната десница. Формирането на последната е сложен процес, зависещ от редица обективни и субективни фактори. Във всеки случай, ясно е, че изграждането на истинска консервативна и национално ориентирана политическа десница е невъзможно без наличието на десен интелектуален елит. Това, както и съществуването на, повече или по-малко изявен, национален капитал, са ключови елементи в този процес. Липсата на интелектуална десница, между другото, бе и един от факторите за формирането на родната политическа "десница", в лицето на СДС, като ултралиберална (а не консервативна), както и за появата на такива "феномени" като левия (обслужващ) национализъм например. В този смисъл, трудно би могло да се разчита и на превръщането на новото българско национално движение, олицетворявано днес от ВМРО, във влиятелна дясна политическа сила, без преди това да се стимулира формирането на необходимия за тази цел идеен потенциал в лицето на една наистина национална интелектуална десница. Не е нормално да няма отговор отдясно на създадения от леви и либерални интелектуалци т.нар. "Клуб 100" например. Защото "битката" между десницата и левицата в интелектуалната сфера, задължително трябва да предшества тази в политическата.