Bойната в Персийския залив бе първият голям въоръжен сблъсък след края на студената война. Това, разбира се, не беше случайно. То бе само началото на поредица от конфликти с различен характер и степени на интензивност, станали възможни след рухването на двуполюсния модел. Известно е, че от геополитическа гледна точка, именно заливите и вътрешните водни басейни играят ключова роля в хилядолетния сблъсък между "морските" и "континентални" сили. А Персийският залив, освен всичко друго, е и своеобразен "център" на четири други изключително важни геополитически пространства, тясно свързани с него - Индийският океан (с разположената там американска база на о-в Диего Гарсия), Арабският полуостров, Месопотамия - т.е басейнът на реките Тигър и Ефрат и, накрая - Африканският рог. Днес, почти десетилетие по-късно, Заливът продължава да бъде едно от най-опасните огнища на напрежение на територията на Евразия и част от

Огромната кризисна дъга
между Балканите и Кашмир. Става въпрос за пространство, което винаги е играело особена роля в съдбата на Европа. Комуникационните връзки между западната и източната половина (Балканите, територията на днешна Украйна и Кавказ) на Стария континент, а също тези минаващи през Анадола, Месопотамия, Иран, Средна Азия (прословутият "път на коприната", стигащ до Китай) и Индия, не просто са определяли посоките и границите на разселване на индоевропейските племена и народности. От древността насам достъпът до тях е бил определящ за мощта и геополитическото значение на Европа. Затварянето им, през един или друга исторически период, е означавало за Стария континент епоха на стагнация, слабост и бедност. Напротив - "интелектуалният", военен или чисто търговско-икономически контрол над тях е гаранция за просперитета на Европа. Днешният европейски елит изглежда не може да осъзнае тази проста истина, което може да има много сериозни последици за бъдещето на така наречената обединена Европа.

В продължение на хилядолетия Европа води жестоки битки именно за да "деблокира" пътищата към Изтока, които различни народи (персите, ислямизираните бедуини, османските турци или хуно-монголите) не по-малко отчаяно се опитват да поставят под свой контрол, експлоатирайки ги изключително в собствен интерес. Така, след падането през 1453 на Константинопол и Балканите под турска власт, Европа е принудена да търси морски път към Индия (и подправките) и Китай (и коприната), поставяйки началото на "ерата на великите географски открития". Различните европейски империи решават този проблем по различен начин. Британската - през Средиземно море и Суец, Руската - през Средна Азия, Португалската - заобикаляйки африканския континент.
Да видим обаче,

Как стоят нещата днес?
Вече няма могъщи империи, преграждащи пътя на европейците на изток, където днес петролът и стратегическите пазари и суровини са далеч по-привлекателни от златото и подправките. Многобройните кризисни огнища на напрежение обаче не по-малко успешно "блокират" (или поне сериозно затрудняват) връзките между Европа (ЕС) и Изтока.
Нека се върнем отново на конфликта в Залива и неговата предистория. През 1975 в Алжир между Ирак (вече управляван от Саддам Хюсеин) и Иран (все още под контрола на шаха) бе сключено споразумение, регулиращо суверенитета на двете държави върху морския път Шат ел-Араб, което имаше изключително значение за свободното движение на стоки и суровини между Европа и Изтока. В резултат от цяла поредица последвали събития обаче(първо флотата на шаха постави под контрол Шат-ел-Араб, после шахът бе свален от ислямистите, след това започна осемгодишната война между Иран и Ирак, в който САЩ подкрепяха Саддам, после последният, базирайки се на фалшивите обещания на американската посланичка в Багдад, нападна и окупира Кувейт и, накрая, Съединените щати възстановиха справедливостта, разрушавайки иракската икономика и военен потенциал), днес единственото използваемо голямо пристанище в Залива (поради изолацията в която се намират Ирак и отчасти Иран) е това на превърналият се в американски протекторат Кувейт. А от геополитическа гледна точка онзи, който контролира въпросното пристанище, фактически контролира цялата търговия в района на Залива и преди всичко петролния трафик.

В този смисъл войната в Залива бе война за контрола над морските комуникации към петролните полета в Близкия и Среден Изток. Ключова роля в обезпечаване безопасността на водните пътища оттам към потребителите на петрол в Япония, Китай и Югоизточна Азия пък играе Индия. Тази държава поддържа традиционно добри връзки с Русия. Оттам наскоро индийският флот получи няколко големи бойни кораба, предназначени именно за осигуряване спокойния трафик в Индийския океан. Последното, между другото, демонстрира и намерението на националистическото правителство в Делхи, страната да се превърне в далеч по-значим от днес играч на световната политическа сцена. Заедно с Токио, индийците планират построяването на самолетоносач за своя военен флот, който да охранява петролните доставки от Ормуз през Сингапур за Япония. Това, естествено, не може да не тревожи основният представител на съвременната "таласократия" - Съединените щати, за които опитът на големите азиатски държави да поставят под свой контрол трафика в региона е

Открито предизвикателство
Затова едва ли е случайно, че реализацията на индийско-японските амбиции се сблъсква с препятствия, които, поне засега, изглеждат трудно преодолими. Едно от най-сериозните е постоянното напрежение в отношенията между Индия и покровителствания от Вашингтон Пакистан, което в района на Кашмир периодично преминава във "война с ниска интензивност". Стратегическата военно-морска база на САЩ на остров Диего Гарсия пък, продължава да доминира в Индийския океан, напук на всички планове на Делхи или Токио. Накрая, скорошната финансова криза, поразила Япония, Индонезия и някои други азиатски "тигри", значително снижи практическите им възможности в борбата за стратегическия контрол върху трафика между Изтока и Запада.

Що се отнася до другия исторически маршрут, по който преминава този трафик - така нареченият "път на коприната", той също не изглежда сигурен и безопасен, както вследствие победата на фанатизираните ислямисти - талибани в Афганистан, така и заради последвалата активизация на мюсюлманските радикали в цяла Средна Азия.

Нека видим как стоят нещата в западната част на евразийската "кризисна дъга". Два много сериозни, дългогодишни и кървави конфликта - този между израелци и палестинци и между кюрдските бунтовници и турската армия, днес изглеждат близки до разрешаване. Решението им обаче, отново дава стратегическо предимство на Съединените щати пред Европа в контрола над трафика на стоки и, преди всичко на петрол, в региона. Така, американският мирен план за Близкия изток съответства предимно на интересите на арабските сателити на САЩ и, преди всичко, на Саудитска Арабия. Съгласявайки се на много значителни отстъпки, Израел пък става все по-зависим от съюза си с Турция, която е на път да го измести в приоритетите на Вашингтон и окончателно да се превърне в регионална суперсила. Никак не е случайно, че тъкмо в този момент бяха предприети и решителни мерки за прекратяването на войната в турски Кюрдистан, ключово за което бе залавянето на бунтовническия лидер Йоджалан.

За сметка на това, с нова сила се разгоря конфликтът в Кавказ и, в частност, този в Чечения. В основата му отново е стратегическият контрол над петролния трафик. Чеченската война, наред елиминирането на "кюрдския фактор", позволи да се ускори реализацията на изключително важния, както за Турция, така и за САЩ, проект за изграждането на петролопровод между азербайджанската столица Баку и турското средиземноморско пристанище Джейхан. Този проект, наред с другия предвиждащ рязко увеличаване капацитета на петролопровода минаващ през Азербайджан и Грузия и построяването на нов - през България, Македония и Албания (и трите намиращи се в американската "сфера на влияние"), цели маргинализирането на сегашният основен петролопровод през територията на Русия, утвърждавайки контрола на САЩ върху трафика на стоки и суровини в региона. А онзи който контролира въпросният трафик в Близкия изток, Кавказ, Месопотамия, Каспийския район и Персийския залив, държи в ръцете си и съдбата на Европа.

Европейските мишени
Впрочем, евразийската кризисна дъга продължава и на територията на Стария континент, където най-опасно огнище на напрежение си остават Балканите. Освен всички други, миналогодишната война срещу Сърбия имаше и още една (може би най-важната) характеристика - тя също се водеше за контрол върху комуникациите и трафика на стоки и суровини между Европа и Изтока. В резултат от нея бе силно затруднен и частично блокиран балканският участък от този трафик. Неслучайно Европейският съюз и особено Германия, доминираща в него, толкова настояват за бързото изграждане на втори мост на Дунав между Румъния и България, което поне частично би компенсирало загубите от практическото затваряне на пътищата през остатъчна Югославия. В самата България пък, днес се сблъскват вече не толкова руските и американските, колкото западноевропейските и американски интереси.

Накрая, следва да отбележим още две "огнища на напрежение", оформящи окончателно евразийската кризисна дъга. Колкото и парадоксално да изглежда, това са Германия и Австрия. В крайна сметка, и невероятно раздутата "афера Кол", и опитите за изолиране на Австрия, управлявана от консерватора Шюсел в коалиция с партията на Хайдер, също са елемент от безкомпромисната битка за контрол над комуникациите и трафика на стоки и суровини между Европа и Изтока. Защото тъкмо Хелмут Кол и Волфганг Шюсел олицетворяват опитите за възраждане на старата германска стратегия за проникване на Изток през басейна на река Дунав и Балканите, която този път се реализира под флага на обединена Европа. И от чиито успех, както показва историята, зависи бъдещето на Стария континент като самостоятелен геополитически субект, или пък просто като съюзник на единствената световна суперсила.