B деня, когато Европейският съюз обяви, че сваля ограниченията, наложени на Австрия след като националистите на Йорг Хайдер влязоха във властта, на другия край на Стария континент - в Норвегия, социолозите обявиха, че считаната за местен аналог на формацията на Хайдер Партия на прогреса се ползва с подкрепата на 25% от норвежките избиратели, превръщайки се в най-популярната политическа сила.

Повечето коментатори веднага отбелязаха, че след Австрия, Норвегия е втората измежду най-проспериращите европейски държави, където властта може да бъде поета от местната националистическата десница. На фона на тоталния срив, който преживява управляващата в повечето страни от западната половина на континента левица и кризата на традиционните либерално-консервативни партии, подемът на

Националноориентираните политически формации
е наистина впечатляващ. На прага на властта в Италия е Националният алианс на Джанфранко Фини, в Швейцария - Демократическата партия на скандалния Кристоф Блохер, а в Белгия нараства популярността на "Влаамс блок".

В Норвегия, по традиция считана за бастион на "евроскептицизма" (норвежците на два пъти отказваха чрез референдум страната им да стане член на ЕС), управлява правителство на левицата в лицето на Работническата партия, доминираща в местния политически живот още от края на 20-те. Премиерът Йeнс Столтенберг, както и външният министър Ягланд, не крият, че една от ключовите им цели е тъкмо присъединяването на страната към Европейския съюз. Това обаче, не се харесва на повечето техни сънародници, които смятат, че след като Норвегия е сред най-богатите държави в света, разполага със собствени петролни находища в Северно море и е надеждно защитена благодарение членството си в НАТО, няма никаква причина да жертва суверенитета си заради неясните цели на "брюкселските еврократи". Логично, много норвежки избиратели обръщат поглед надясно. И тъй като разривът между формациите на традиционната десница - консерваторите и Партията на центъра, пречи за формирането на ясна алтернатива на сегашното правителство, в създалият се политически вакуум все по-мощно навлизат националистите от Партията на прогреса.

Създадена през 1973 от Виктор Хуго и Андерс Лангерс, тази формация стартира като типична популистка "партия на протеста", изразяваща тежненията на част от норвежката средна класа. Между другото, стартът е действително впечатляващ и още на първите парламентарни избори, проведени през същата година, Партията на прогреса печели 5% от гласовете и изпраща четирима свои депутати в Стортинга. По-късно обаче, става жертва на вътрешни междуособици (напуска я Лангерс), в резултат от което популярността и през втората половина на 70-те рязко спада.

Преломът настъпва след 1979, когато за председател и избран известният норвежки икономист Карл Ивар Хаген, харизматична фигура с невероятно излъчване, поставил си амбициозната задача да превърне Партията на прогреса в един от водещите актьори на местната политическа сцена. Обявявайки се официално (пак подобно на Австрийската партия на свободата) за "либерална" формация, в програмните си документи партията на Хаген плътно се доближава до британските консерватори от времето на Тачър и американската републиканска десница, т.е. до идеите на

"Консервативната революция"
от 80-те. Обявявайки, че се базира на норвежките национални традиции и европейската култура, както и на християнските ценности, Партията на прогреса отбелязва в програмния си манифест от 1996, че се стреми към преодоляване на бюрокрацията в държавния апарат чрез прехвърляне на повече пълномощия към местната власт, поставя специално ударение върху укрепването на пряката демокрация, решавайки всички важни въпроси с референдум, предлага радикална реформа в областа на социалната политика, така че занапред социална помощ за получават онези, които действително се нуждаят от нея, сурови мерки за защита на околната среда, рязко намаляване на данъчната тежест, особено за представителите на частния дребен и среден бизнес, подкрепа на норвежките корпорации на световния пазар. Специално внимание се отделя на въпросите за борбата с престъпността и ограничаване на нелегалната имиграция. Лансира се конкретна програма за укрепването на националната отбрана в рамките на НАТО, като в същото време се настоява да бъде забранено разполагането на ядрени оръжия на територията на страната. Особено популярно през последните години е искането на Хаген, норвежките "петродолари" да се използват за финансиране на образованието, здравеопазването и социалната сфера, вместо "с тях да се подпомагат хора като Ясер Арафат".

Не е случайно, че през 80-те години Партията на прогреса демонстрира непрекъснат ръст на своята популярност, но истинският и пробив в голямата политика бе осъществен през 90-те. На последните избори през 1997 за нея глазуваха 16% от норвежците и тя изпрати 25 депутати в Стортинга, превръщайки се във втората по значение партия в страната. Днес е вече първа по популярност, а Карл Ивар Хаген, когото съпартийците му наричат "Викинга", може да се окаже първият норвежки премиер през ХХІ век..