Никога не е било толкова зле като през тази година, оплаква се Стоян, съдружник в малка провинциална фирма за промишлена електроника. "Миналото лято изпратихме четири оферти и успяхме да получим едно сериозно предложение, а тази година подготвихме 15, но нищо сериозно не се появи", клати глава той. Стоян е типичен представител на малкия бизнес, който през 1997 гласува за ОДС. Сега не е решил за кого ще гласува, но смята, че правителството не изпълнява обещанията си към дребния и среден бизнес. Широко прокламираното напоследък намаляване на данъците му се вижда като

"След дъжд качулка"
"Много от предприятията в нашия град, които при по-благоприятна среда биха оцелели, вече са затворени, а работниците им се пръснаха", вълнува се Стоян. Мнението му силно се различава от официалната позиция, според която бизнес-климатът в България се подобрява и можем да очакваме скорошно покачване на международния си рейтинг. "Има свръхпредлагане на средства за България, така че в момента се чудя как да отказвам някои от предложенията", обича да повтаря финансовият министър Радев, привеждайки това като пример за нарастналия инвестиционен интерес към страната ни.

Статистиката обаче показва друго. Директните чужди инвестиции в България през първото полугодие на 2000 са едва 200 млн. щ.д., което е със 100 млн. щ.д. по-малко отколкото през злополучната 1999, преминала под знака на Косовската криза. Намалява и финансирането от международната донорска общност. Според още непубликуван доклад на ООН, през 1999 чуждата помощ за България е била 1.05 млрд. щ.д., което е с 500 млн. щ.д. по-малко в сравнение с предходната 1998. В същото време дълговото бреме на страната нараства, като през 2001 се очаква своеобразен пик от около 1.5 млрд. щ.д. Единствената положителна тенденция в икономиката засега е увеличаването на износа, но тя се тушира от значителното нарастване на вноса, довело до застрашителен (600 млн. доларa) дефицит в търговския баланс.

На фона на тези цифри оптимизмът на финансовия министър изглежда абсурден. Макар че се подкрепя от дипломатичните изказвания на представителите на Световната банка и МВФ, които не пропускат случай да похвалят правителството за това, че "твърдо отстоява курса на реформи". Малцина обаче разбират, че всъщност представителите на Банката и Фонда следват собствен дневен ред, насочен към пласиране на възложените им за управление пари в държави, считани за сравнително надеждни платци. След въвеждането на валутния борд България твърдо премина към тази група. Затова и правителството често получава предложения за заеми, от които на практика няма нужда.

В същото време положителните резултати от реформите продължават да бъдат скрити за обикновения българин. За мнозина понятия като приватизация или здравна реформа са свързани най-вече с негативните емоции от загубата на доскоро осигуреното им работно място и увеличаването на данъчното бреме. Но докато през 1997 и 1998 хората бяха готови да понесат определени жертви в името на обещания им от правителството бъдещ просперитет, днес те са отчаяни и апатични. Поради това и пропастта между оптимистичните изказвания на висшите държавни служители за постигнатия от икономиката растеж и реалното положение на обикновения българин изглежда все по-дълбока.

Тази пропаст обаче не се дължи - както премиерът обича да повтаря - на неумението на сините лидери и техните медийни съветници да предадат "благата вест" за извършваните реформи. Защото посланието на реформите се предава много по-лесно с дела, отколкото с думи. А делата на управляващите издават двойни стандарти. Как другояче да си обясним отказа от прозрачна приватизация чрез фондовата борса и предпочитанието към директни преговори с потенциални купувачи, които в повече от 70% от случаите се оказват РМД-та, свързани с местната партийна номенклатура? Или деклариране на ускорена приватизация и същевременно запазване на държавния монопол в ключови области като телекомуникациите и енергетиката.
Повече от всичко обаче обикновеният българин в момента е обезнадежден от

Липсата на визия
у тези, които го управляват. Макар и да не го осъзнава напълно, Стоян не е притеснен не толкова от настоящата ситуация, колкото от липсата на перспектива за бъдещо развитие. Защото не може да планира бизнеса си ако не знае каква данъчна тежест или какви законови промени да очаква.

От няколко месеца например правителството обещава пакет от мерки за либерализиране на бизнес средата, но съдейки по досегащната му непоследователност, те едва ли ще бъдат реализирани във вида, в който са замислени. Достатъчна е една неодобрителна гримаса от представителя на МВФ в България и всички добри намерения ще бъдат изхвърлени в кошчето. Което междувременно повдига въпроса дали на България изобщо и е необходим ментор като МВФ. Преди няколко години правителството на Чехия безкомпромисно отхвърли предложеното от МВФ структурно финансиране, което би поставило бъдещото развитие на страната в зависимост от волята на една чужда институция. Известно е, че фондът действа основно в развиващи се страни, на които липсват политически и икономически капацитет, за да бъдат самостоятелни. Така че като кани емисарите на МВФ отново и отново, управляващите на практика признават, че не могат сами да се справи с проблемите на страната. Това от своя страна поражда поне два въпроса: първо, имаме ли нужда от хора, неспособни да се справят с предизвикателствата на икономическия преход и второ, имаме ли нужда от самия МВФ? Засега обаче малцина се осмеляват да извикат, че царят е гол. Защотодори наистина да се окаже, че е гол, въпросът с наследника му стои със страшна сила. Мнозина български политици биха искали да стигнат до върховете на властта, но малцина са готови са предложат икономическа програма, свеждаща до минимум външната намеса и насърчаваща бизнесмени като Стоян, който въпреки трудносите продължава да работи и плаща данъците си в България.