Почти шест десетилетия след нападението на Германия срещу СССР, споровете около истинските причини за прекратяването на нацистко-болшевишкия пакт от 1939, както и за неподготвеността на Москва за отразяване на немската атака, не само продължават, но и стават все по-ожесточени. В средата на 80-те австрийският философ Ернст Топич бе първият, лансирал в книгата си "Войната на Сталин" скандалната версия, че Съветският съюз сам е подготвял нападение срещу нацистката империя.По-късно тя бе развита от немския историк Йоахим Хофман в "Германският райх и Втората световна война" и популяризирана чрез книгите на бившия офицер от съветското разузнаване Виктор Суворов и тези на Игор Бунич.
Наскоро търновското издателство "Патриарх Евтимий" пусна на книжния пазар изключително любопитното и мащабно изследване на Васил Лазаров "22 юни 1941 - другата версия", представляващо

Оригинален български поглед
върху причините, предисторията и развоя на грандиозния съветско-германски сблъсък, определил изхода от най-кървавата война в историята на човечеството. Анализирайки огромно количество източници, авторът изгражда собствената си версия за войната, отличаваща се значително, както от тази на официалната съветска историография, така и от лансираната от Суворов и Хофман.
Според Лазаров, и в Берлин, и в Москва, са разглеждали през 1939, а и след това, пакта "Рибентроп-Молотов" не като необходима отсрочка преди неминуемия сблъсък помежду им, а като основа за дългосрочно сътрудничество в битката срещу Запада за преразпределяне сферите на влияние на планетата. Така, по време на посещението му в Берлин през ноември 1940, на съветския премиер Молотов е предложено Русия да се присъедини към Тристранния пакт, срещу което на СССР е щяла да бъде призната "сфера на териториални аспирации" на юг, към Индийския океан, и отменена конвенцията от Монтрьо, в резултат от което през Босфора и Дарданелите свободно са щели да преминават единствено съветски, немски и италиански бойни кораби. От подписаната в средата на ноември от Хитлер директива №18 е ясно, че по онова време нацистите все още не са направили окончателния си избор за следващ удар, допускайки, че ще могат да се споразумеят с Москва и през пролетта на 1941 да атакуват Англия.

В самата Москва пък изготвят свой проект, който макар по смисъл да е съответствал на немските предложения, се е различавал по условията за присъединяване на СССР към пакта. Цената е включвала изпълнението на четири основни искания: незабавно изтегляне на немските войски от Финландия, обезпечаване безопасността на СССР в Проливите чрез сключване на пакт за взаимопомощ между Москва и София и създаване на съветска военна база в района на Босфора, признаване на района южно от Баку и Батуми по посока към Персийския залив за център на съветските аспирации и отказ на Япония от добива на въглища и нефт в Северен Сахалин. В книгата си Лазаров посочва, че пактът е изпълнил или е бил готов да изпълни три от съветските искания, но липсата на съгласие по второто, свързано с Балканите и България, е довело до скъсването между Берлин и Москва.
Според него, именно стремежът за контрол над Балканите и Турция (като врата към Близкия изток) се е оказал "ябълката на раздора" между двата тоталитарни режима и след провала на опитите за постигане на компромис по този въпрос, както в Берлин, така и в Москва, са били наясно, че войната между тях е неизбежна. В такъв случай, защо нацисткото нападение е имало толкова

Унищожителни последици
за съветската армия? Авторът на "Другата версия" има собствено обяснение и за това. Според него, нито германската атака е била пълна изненада за съветското ръководство, нито пък немците са притежавали някакво значително превъзходство в жива сила и техника. От друга страна, Лазаров не приема и хипотезата на Суворов и Бунич за подготвяно от Москва превантивно нападение срещу Германия. Той смята, че причините за катастрофата се коренят в очакването на съветското военно ръководство бъдещата война да бъде класическа позиционна, даваща възможност за мобилизация, съсредоточаване и развръщане на въоръжените сили на двете страни в началния и период край границата. Авторът на "Другата версия" посочва и огромното качествено превъзходство на германската армия, което при това е не само техническо, но и в подготовката на редовия и, особено, на командния състав. Последното пък е естествена последица от грубите грешки на болшевишкото ръководство в процеса на индустриализация на страната, както и от жестоките репресии, поразили командния състав на съветската армия през 30-те.

Макар и посветена на събития отпреди шест десетилетия, "Другата версия" вероятно ще предизвика интереса на съвременния български читател не само с интересните хипотези, върху които е изградена, но и с изводите, налагащи се в нея, някои от които, впрочем, звучат актуално и днес.