Днес, в зората на ХХІ век, става все по-безпощадно ясно, че доктринерският подход, опиращ се изключително върху оценката на икономическите характеристики на обществото и държавата е безнадеждо остарял. В миналото остана идеологическото противопоставяне между системите, отстояващи радикално противоположни икономически модели, но конфронтацията между интересите на великите (и недотам велики) сили продължава. Напук на всички приказки за залеза на националните държави, национализмът изглежда по-силен от всякога, а влиянието на религията върху хората едва ли е по-слабо, отколкото през Средновековието например. Глобализацията очевидно поражда повече нови проблеми, отколкото дава решения на вече съществуващите, и традиционните аналитични схеми остаряват буквално пред очите ни.

В тази ситуация бумът на

която съвсем доскоро бе в периферията на научното внимание, изглежда съвсем естествен. По принцип, обект на геополитическия анализ е изучаването на проявите и развитието на политическите факти и процеси в географското пространство. Самият термин “геополитика” е лансиран от шведския политолог Рудолф Челен (смятан за един от “бащите” на тази наука) в самия край на ХІХ век. Това е научна дисциплина, успешно синтезираща различни различни традиционни методики на изследване – от теорията на правото до културологията, от социологията до военната стратегия, от изследването на религиите до икономическия анализ и от етнологията до психологията, и затова изглежда обречена на успех в сегашната епоха на остър дефицит на обобщаващи теории и на широко прокламирания “край на идеологиите”.

Днес тъкмо на основата на щателния геополитически анализ се изграждат стратегиите на повечето значими държави в света, както и на всички онези, които държат да притежават собствена визия за бъдещето. Доскоро, следвайки печалната традиция да не разполага със своя национална стратегия (в резултат от което бе осъдена да бъде инструмент на чужди и нерядко враждебни нам визии), България оставаше сред страните, където на геополитиката не се отделяше нужното внимание. Напоследък като че ли най-после идва край на това странно пренебрежение. Сред доказателствата за което са и току що излезлите книги: “Геополитически анализи” на Марин Бъчваров, професор в Софийския университет и Университета на Лодз – Полша (издателство “Захари Стоянов”), и “Геоурбанистика” на професора от Великотърновския университет Марин Деведжиев (университетското издателство в Търново). Фактът, че две от най-известните имена в географската ни наука се обръщат към геополитиката и то тъкмо днес едва ли е случаен. В България, тази дисциплина като че ли няма сериозни традиции. С изключение, разбира се, на благодатния в сферата на идеите период между двете световни войни, когато изгрява и звездата на основоположника на родната геополитика проф. Иван Батаклиев. По време на комунистическия режим обаче, геополитиката набързо бе обявена за буржоазна (и дори “фашистка”) псевдонаука, а хора като професор Батаклиев са напълно изолирани от научните среди у нас. За съжаление, нежеланието (или неспособността?) на новия ни елит да следва ясна национална стратегия, провалило българския преход след 1989, се изрази и в продължаването на тази порочна традиция.

Всъщност, макар че условно бихме могли да причислим “Анализите” на проф.Бъчваров към “научния” аспект на геополитиката (самият автор го формулира като “геополитологичен”), а “Геоурбанистиката” на проф Деведжиев – към приложната геополитика, и двете книги третират по наистина блестящ начин

свързани с изработването на българската национална стратегия. Сами по себе темите, подбрани от Марин Бъчваров (глобализацията и регионализацията, междуцивилизационният сблъсък и този между различните култури, “профилактиката” на геополитическите конфликти, взаимоотношението между географска среда и национален характер или пък критичният анализ на утвърдилите се представи за ключовото географско холожение на България) са достойни за отделни книги. Той обаче съумява да ги интепретира така, че читателят не само да получи представа за същността на проблема и възможните му решения, но и да го убеди в преимуществата на собствената си позиция по въпроса. На свой ред, в “Геоурбанистика”-та си професор Деведжиев разглежда както ключови проблеми на териториалното и градо-устройството, така и такива, свързани с устойчивото развитие и инфраструктурата, всичко това съпроводено с великолепен анализ на конкретните възможности за превръщането на България в крупен регионален и континентален транспортен, енергиен и телекомуникационен център.

Възраждането на българската геополитика е вече факт. Факт е и, че родните изследвания в тази сфера по нищо не отстъпват на най-значимите в Европа. Остава ни само да се надяваме, че те ще бъдат достойно застъпени и при формулирането на националната ни стратегия за ХХІ век.