Продължаването на кофликта в Кавказ е против интересите на Русия и Европа

Александър АНОХИН *

Икономическата основа на войната в Чечения е известна отдавна. Тя така силно “ухае” на петрол, че въпросът е по-скоро, какви са реалните запаси от тази стратегическа суровина в кавказката република. По някои данни те са далеч по значителни, отколкото се предполагаше доскоро. Последното обяснява и повишения интерес, демонстриран от големите световни сили към това малко парче земя, където всяко попадение на снаряд в някой планински склон е последвано от нефтен фонтан, както и целият ажиотаж около чеченския проблем.

През 90-те години, в кратките промеждутъци на мир в района,износът на чеченски нефт се осъществяваше чрез пристанището на Новоросийск, под надзора на офицери от руското Главно разузнавателно управление (ГРУ). В един или друг период, този канал се контролираше от няколко групировки. Между другото, тъкмо сведенията за наличие на огромни петролни запаси доведоха в Чечения и известният “олигарх” Борис Березовски. С помощта на скандалните братя Басаеви, той се опита да постави под свой контрол част от нефтения трафик. Друга част пък се оказа в ръцете на бившия представител на Чеченската република в Москва Ходж-Ахмед Нухаев (по времето на Джохар Дудаев той ръководеше чеченските разузнавателни служби, по-късно бе вицепремиер в правителството на Яндарбиев). Двамата заедно контролираха над 80% от износа на нефт от републиката.

Колкото и странно да изглежда, разногласията между двете групировки възникнаха на идейно-религиозна основа. Увлечен от “уахабитизма” (течение в исляма, господстващо в Саудитска Арабия), Басаев, заедно с радикалния ислямист и ветеран от Афганистан Хатаб, подготви атаката срещу съседната република Дагестан, послужила за начало на Втората руско-чеченска война. Нухаев обаче се обяви твърдо против “дагестанската операция” и по-късно получи подкрепата на чеченците, придържащи се към традиционния ислям. Първата фаза на този сблъсък приключи след като Шамил Басаев, който междувременно бе назначен за вицепремиер на Чеченската република, отстрани хората на съперника си от нефтения бизнес, поставяйки начело собственият си брат Ширвани. Пряка последица от това бе фактът, че цялото количество чеченски петрол започна да се изнася през Баку под контрола на Борис Березовски. Къде са отишли фантастичните суми от този износ не е ясно и до днес.

Разбира се, Нухаев нямаше никакво намерение да се отказва от толкова печеливш бизнес и вътрешночеченските междуособици отново се разгоряха. Малко по-късно бе убит Ширвани Басаев, а 300 хиляди тона чеченски петрол бяха изнесени за Европа пак през Новоросийск. Който контролира износа на петрол, той контролира и Чечения. Така Ходж-Ахмед Нухаев внезапно изплува от сянката, вече като новия петролен крал и изключително влиятелен чеченски политически лидер.

След като криминалните “вътрешни” войни за контрола върху чеченския петрол приключиха не в полза на Березовски, последният се сдоби с нов съюзник. В играта се намесиха интересите на големите световни сили и, преди всичко на САЩ. Най-страшният американски кошмар, от доста време насам, е появата на нефтопровод, чрез който чеченският и каспийски петрол ще може да се транспортира в Европа, без да минава през зоната, контролирана от VІ-ти американски флот. Имайки предвид, че днешното световно господство на САЩ до голяма степен зависи тъкмо от контрола на нефтените потоци, става ясно, че самото съществуване на “черноморския канал” за доставка на нефт за Европа противоречи на американските национални интереси. От друга страна, за никакви редовни доставки на чеченски (и дори каспийски) петрол през Новоросийск не може да става и дума, докато в Кавказ продължават да се сражават.

Съвършено различна е позицията на Европа. За ЕС чеченският петрол е реална възможност да сe освободи от американската опека в тази сфера. Контролирайки всички петролни доставки за Европа, САЩ фактически държат Брюксел за гърлото. Не е чудно, че ЕС проявява огромен интерес към всеки проект, даващ възможност да се избегне натрапвания от американците маршрут на доставките “Баку-Джейхан”. Целта на европейците е осигуряване на редовни доставки или през Черно море, или по суша, през Русия. Точно поради това Брюксел настоява за бързото приключване на войната в Чечения.

Дори беглият анализ на днешния стадий в руско-чеченския конфликт показва, че продължаването на войната е крайно неизгодно за Москва и в същото време отговаря на интересите на ислямистите-“уахабити” и отвъдокеанските им покровители. От друга страна обаче, руснаците не могат спешно да прекратят бойните действие, както настояват от ЕС. Очевидно, необходимо е някакво нестандартно решение.

Тъкмо в този момент на сцената отново се появи чеченският нефтен барон Нухаев, чиито интереси също страдат от проточилият се конфликт. Преди време той се срещна с Маргарет Тачър, която днес е съветник на нефтения гигант “Шел”, за да обсъди възможностите за доставка на чеченски петрол за Европа. Последваха срещи с тогавашния шеф на Международната банка за възстановяване и развитие Жак Атали и най-влиятелния американски геополитик Бжежински. В края на краищата, петролът отдавна се е превърнал в ключов геополитически фактор, а имената на участниците в срещите сами говорят и за нивото на засегнатите на тях проблеми.

В началото на 2001 Ходж-Ахмед Нухаев публикува в няколко влиятелни руски издания своят, т.н.”евразийски вариант” за решаване на чеченската криза. Според него, “евразийството дава възможност за ново равнище на руско-чеченските отношения, на което за първи път имаме основа не само за мир, но и за бъдещо партньорство срещу общия враг…”. Впрочем, щом се говори за “общ враг”, значи се смята за възможна и общата победа. От друга страна, не е тайна, че влиятелното руско нефтено лоби (представлявано от магнатите Абрамович, Ходорковски или Аликперов), както и тъй наречените “проевропейски настроени” членове на правителството в Москва, еднозначно настояват за бързото приключване на чеченската война, така че чеченският и каспийски петрол най-после да потекат към Европа (при това именно през Русия!). Тоест, налице е очевидно съвпадение на интересите и на едната, и на другата страна. Остава да се направи по-лесното – да се оформи руско-чеченският… съюз(!).

Между другото, тъкмо в тази посока работи с пълни сили и създаденото наскоро (вероятно не без участието на вече споменатото по-горе ГРУ)движение “Евразия”, чиито лидер – известният геополитик Александър Дугин, отдавна предлагаше нещо подобно. Яростният му антиамериканизъм също се оказва съвсем уместен в случая. Защото администрацията на Путин никога не би си позволила да заеме откровено антиамерикански и проевропейски позиции. Далеч по-разумно е това да се реализира от достатъчно влиятелни неправителствени организации, работещи в “правилната” посока.

Никак не е случайно, че сред първите инициативи на току що създаденото движение на Дугин бе организираната през юни-юли в Москва международна ислямска конференция “Ислямска заплаха или заплаха за Исляма”. Като най-голямата сензация на нея бе появата на обявения за издирване от руските служби за сигурност Ходжа-Ахмед Нухаев, който за пореден път изложи своя вариант за решаване на чеченската криза. Според него, за тази цел е необходимо следното: чеченците сключват мир с Русия и сами ликвидират ислямистите “уахабити”, а срещу това получават гаранции за възможността републиката да се развива, в съответствие с чеченската традиция и на основата на Корана. Нухаев подрепи идеята за “евразийската консолидация”, заявавайки че “за първи път чеченците и руснаците имат общ лозунг – да оздравим земята и излекуваме душите си, който трябва да стане лозунг, обединяващ всички евразийски народи”. Впрочем, зад тези високопарни думи се крият съвършено ясни интереси – желанието да се възстанови трасето за износ за чеченски петрол за Европа през територията на Русия. Но, след като нефтът може да бъде основа за “евразийската консолидация”, защо да не бъде такава и за постигането на мир в Кавказ? В края на краищата, самият чеченски лидер обяви сегашната руско-чеченска война за “абсурдна”.

Предложенията на чеченският нефтен бос Нухаев се възприеха с възторг от някои в Русия и бяха подложени на унищожителна критика от медиите, близки до Березовски. Мнозина се отнасят към тях скептично. Факт е обаче, че мирният процес вече тече. Има и нещо друго. Отношението на властите, допуснали Нухаев до участие в Московската конференция е ясен знак не само за “новите чеченци”, но и за “новите руснаци”, натрупали огромните си капитали на вълната на разпада на СССР. Днес тези капитали, прехвърлени на Запад, се чувстват там все по-неуютно. И мнозина смятат, че далеч по-добре би било да вложат недотам чистите си пари в една стабилна, макар и донякъде авторитарна държава, каквато се очертава да стане Русия на Путин. Неслучайно и самият Нухаев отбеляза в Москва, че “изхождайки от факта, че традиционните ценности не могат да съществуват съвместно със западната демокрация, единственият начин за ценностно противопоставяне на Запада става възраждането на традиционния, евразийски авторитаризъм”.

Това, че Москва така спокойно прие появата на финансовия бос на воюващата с нея Чечения е поредният знак за началото на връщането на изнесените зад граница руски капитали. Кремъл очевидно е готов да прости “дребните прегрешения” от миналото в името на големите цели, които си е поставил.

Ясно е едно – двустранният стремеж към постигането на мир в Кавказ вече стартира сериозни процеси на урегулиране на ситуацията. Като все по-малко става дума за целта, а все повече – за средствата. “Евразийският” вариант на това урегулиране, с появата на “общ враг”, общи интереси и обща територия, дава реална възможност и за постигане на обща победа. И тъкмо в този вариант се крие цялата онази чисто източна (“евразийска”) хитрост. Оттук нататък, онези в Москва или Кавказ, които искат продължаването на войната, ще работят за интересите на САЩ. Другите, които искат бърз мир на всяка цена, ще защитават интересите на Русия и Европа. Така, “евразийството” най-после поставя всички играчи на истинските им места.