Българинът умее всичко, интересува се от всичко, захваща се с всичко. Това е изконна българска черта, която се налага като доминираща още по време на османското владичество. За да преживява, за да нахрани, облече и изучи децата си, българинът се занимавал с каквото му попадне, стига само да припечели нещо. Тази наша особеност се задълбочава и развива с течение на времето. Като цяло обаче, тя е свързана с непрестанните кризи и преломи, белязали съществуването на българския народ и с основната жизнена линия на

В езика ни съществуват множество думи и изрази, разкриващи тази типично българска национална особеност – “всичкознание”, “всичкология”, “специалист по всичко”.

Днес за да оцелее, българинът отново е готов да върши абсолютно всичко – от най-изтънчените интелектуални или артистични дейности до най-черния неквалифициран труд. Тежката икономическа реалност, беднотията, отчаянието и безпътицата не му оставят правото на избор. Те често го принуждават да се захване с една работа, скоро да я замени с друга, а още по-бързо да изостави и нея, за да премине към съвършено различна трета. Нашенецът обаче е корав и гъвкав, не се предава лесно и с типичния за него инат опитва каквото и да е, стига само да оцелее. През последните години немалко български певци например, наред с музиката имат и някакъв допълнителен бизнес като колбасарски цехове, магазини, ресторанти или автомивки. Наскоро в едно от своите предавания Слави Трифонов бе поканил популярният вече 20 години дует “Ритон”. На въпроса му, как звезди като тях няколко години подред са продавали парфюмерия, козметика и кукли Барби, Катя и Здравко отговориха: “Това не е нещо необичайно. В България всеки обикновено се занимава с онова, което не разбира”.

Едва ли има интелектуалец, артист, музикант или художник у нас, който да не е изпитал това на гърба си. Повечето от тях, за да могат да преживяват, вършат едновременно по няколко, а често и напълно несъвместими помежду си дейности. Познавам един учител по български език, който, за да изхрани многодетното си семейство, освен като редовен учител в свободното си време работи още като преводач, техник и водопроводчик.

През последните 12 години в България всичко се преобърна с главата надолу. Инженери седят по сергиите, някогашни военни работят като портиери, филолози обслужват тоалетните, бивши научни сътрудници продават билетчета за градския транспорт, а едва изкласили школото борци се нареждат в предната редица на така наречения български “хай лайф”. Сякаш живеем огледалния свят от “Алиса в страната на чудесата”. Само че всичко това не са някакви вълшебства, нито пък България е страната от приказките. Тази преобърната социална йерархия е, за съжаление, най-живото свидетелство за процесите, ерозиращи българското общество през последното десетилетие. Свидетели сме на масово изоставяне на ценности и опорочаване на идеали, ръководели векове наред нашия народ в делата му. Не е толкова зле, че българинът се превърна в специалист по всичко, който независимо и въпреки своето образование е готов да работи каквото му попадне, стига само да оцелее. По-лошото е, че подобно “оцеляване” често става за сметка на най-съкровените духовни ценности у него. Така, за да преживее, българинът се принуди да върши и това, което по-рано беше, най-малкото, неприемливо за него –

Вече години наред чужденците, дошли в България, се дивят и чудят като разберат с какви доходи преживява средностатистическият българин. Редовният въпрос е “Как оцелявате?”. Обикновено всички свиваме рамене и не знаем как да отговорим. Истината е, че цяло десетилетие оцеляваме индивидуално, а не колективно, поотделно, а не като нация, кой както може и ако изобщо може, но все пак оцеляваме… И, определено, един от начините за оцеляване е превръщането ни в “специалисти по всичко”.

Фактът, че българинът върши много, най-разнообразни и често несъвместими неща, не се обяснява обаче единствено и само с нашето оцеляване. Разбира се, то е

отговорен за тази и ред други наши особености. Но има и едно друго обстоятелство. Това е безкрайната любознателност и любопитство на българина, стремежът му да научи колкото е възможно повече за света, непрекъснато да опитва и да се докосва до нещо ново и непознато за него. Българската душа е широка и всеобхватна, тя е жадна за познание и не търпи да бъде напъхана в тесни и ограничителни рамки. Оттук идва и силното желание за разнообразие, и страстта на българина да се захваща с много и най-разнообразни неща.

Десетилетия наред най-нагледното доказателство за тази наша черта е ежедневието на българката. На нея не й стига само да е добра домакиня и грижовна майка, но става и бизнесдама, кранистка, бензинаджийка, ватманка, шофьорка на такси и още какво ли не. При това никога не се оплаква и обикновено успява да съвмести всичките си дейности, без да пострада някоя от тях за сметка на друга. Много сили, енергия, инат и ищах се изискват, за да се вършат толкова различни неща наведнъж. Българката обаче умее всичко. Ако ли не, това не означава, че няма качества и способности, а по-скоро че все още не й се е удал сгоден случай да го направи.

В България хората са толкова многостранни, че дори врачките, за разлика от Европа, не са “специализирани”, а “широко профилирани”. Преди време ме срещна една ромка на улицата и занарежда: “Ела, душа, да ти гледам, че голяма радост ще ти предскажа”. Питам я: “На какво ще ми гледаш, булка?”. А тя ми отговаря: “На каквото искаш мога – на ръка, на очи, на конец, на боб, на икона, на кафе, на карти, ти само кажи… Куршум мога да лея, магии да развалям и други за любов да правя”. Гледам я и се чудя: много нейни колежки в чужбина могат само да й завиждат за всестранните умения.

Май ние, българите,

– всеки от всичко разбира, всичко знае и може, но като тръгне да го прави, рядко го изкусурява, както си му е редът. Тази особеност обаче не е патент само на нашия народ. Проникновени писатели като Иво Андрич и Никос Казандзакис нееднократно посочват, че балканецът лесно се разпалва, бързо и страстно се втурва да върши нещо, но рядко го довежда до успешен финал. В това отношение ние, българите, не правим изключение от другите балкански народи. Склонни да опитваме и се захващаме с множество неща, понякога се самозабравяме и не знаем точно къде да спрем. Макар и широкомащабни, а може би точно заради това, на нас ни липсва педантичност, точност и стриктност до последния детайл, характерни например за германците. Затова не някой друг, а ние самите често повтаряме в ежедневието си израза “българска му работа” като синоним на недобре свършената такава. Понякога се нагърбваме с повече задачи, отколкото можем да свършим, и не винаги успяваме да преценим реалистично силите си. За подобна ситуация българският народ има и своята поговорка - “Две дини под една мишница”…, но както често се случва, утвърдената в народната памет жизнена философия най-малко се съблюдава в действителността. За сметка на това обаче, същият този народ е наложил и други свои умотворения като “С един удар – два заека”, изразяващи не само представата за шанс и късмет, но и силния стремеж за бърза и лесна реализация. Както се вижда, дори в житейската съкровищница на един и същ народ има две колкото непримирими и антагонистични, толкова и устойчиви, просъществували с векове жизнени философии – едната, акцентираща върху ценността да напредваш бавно и сигурно, с упорит труд, а другата наблягаща най-вече на необходимостта да разчиташ на късмета си.

Дори когато е скептик, тайно в душата си българинът винаги се осланя и на шанса. Затова понякога се захваща с едно, после с друго, след това с трето – и все се надява, че късметът му ще проработи някой ден. Неслучайно един от най-хубавите български филми се нарича “Специалист по всичко”. В него сценаристът и режисьорът не са пропуснали да покажат комичната страна на това българско явление. Оказва се, че в немалко случаи да си “специалист по всичко” е самочувствие, което се гради най-вече върху въображаеми, а не върху реални постижения, а понякога дори върху мошеничество, лъжи и измами.

Ако си припомним обаче някои основни идеологически линии, налагани навремето от социализма, ще видим, че подобни филми не се задоволяват само с постигане на смешното и комичното. Такава линия например беше идеята за всестранно развитата личност на социализма, която десетилетия наред бе верую, мото, девиз и главна цел на режима. Тогава различни съревнования, викторини и начинания като “Направи си сам” целяха да изградят от българина едновременно историк, философ и математик, изкусен занаятчия, истински спортсмен и какво ли още не… В много случаи това доведе до нереалистична представа на личността за самата себе си. У някои българи подобна стратегия породи нереално високо самочувствие и надценяване на собствените способности, усещане за вездесъщност, което управляващите му втълпяваха. У други пък тя внесе незаслужено чувство за малоценност и недоверие в собствените сили поради простия факт, че трудно можеха да бъдат всичко това едновременно с еднакъв успех. Така или не, всестранно развити личности социализмът не успя да създаде, макар че трябва да признаем, изгради високо образовани и широко информирани индивиди.

Именно това наследство от социализма, насочено към всестранна развитост, заедно с опустошителната криза последвала го и продължаваща вече повече от десетилетие, създадоха в съвременното българско общество хора, опитващи всичко и готови да вършат всичко, специалисти по всичкознание. Видяхме, че да си специалист по всичко не е нито толкова лошо, нито толкова добро. От една страна, това означава да си хитър, предприемчив, остроумен и изобретателен. От друга страна обаче, това често означава и липса на дълбочина, повърхностност, хаотичност, неорганизираност и разпиляност в действията, които се извършват. Така

понякога се люшка от едната крайност в другата. Но като цяло той е способен да прояви учудващ инат, постоянство и истински талант в борбата си за оцеляване. Именно затова основната специалност на българина е “всичкологията”. И ако в съвременния ни език тази дума е придобила предимно шеговит оттенък, то в областта на народопсихологията може би трябва да има отделен и специален раздел, който да се занимава тъкмо с “всичкознаенето” и “всичкоможенето” на българския народ.