Навред по Балканския полуостров, дето се лее нашето слово, блуждае днес призракът на загадъчна съдба. Започнала се е из цяла България една, сякаш безкрайна трагедия – в държавата и обществото, в умовете и душите.

Тази наша участ извежда пъкленото си начало най-вече от Световната война. Войната и мирният договор след нея въвлякоха България повече, отколкото дотогава, в международната политика. Като оръдие, разбира се. Така тя влезе в сметките, както на победила, така и на победена Европа.

Нашият континент се е разпаднал по ред причини на

Западна Европа и Русия. А България лежи на самия предел между двата бойни стана и притежава голямо международно значение. Тя и сега, в новите условия, продължава да играе вековната си роля. От старо време още корабът на държавата ни е трябвало да плува през опасния проток между Сцила и Харибда. Някога Сцила бе католическия Рим, а Харибда – православна Византия. Сетне мястото на Рим се зае от Австрия, а Византия се наследи от Русия. С католическа Европа държеше нашият Парчевич, с православна Москва – Софроний. Само Раковски, големият българин на ХІХ век, не се поддаде ни на Запада, ни на Изтока.

В днешна България се сблъскват две сили, сякаш изхождащи от двата полюса на сегашна политическа Европа. Мощни струи на чуждо влияние се вливат във всички области на живота ни. Европа е тръгнала на Изток. И над нас висне клетвата да станем западнокултурни. В други страни, настъпи ли такова трагично време, възстава Самородното (националното) за борба против рушителя на местните духовни и материални достижения. У нас обаче, чашата на съдбата като че ли се приема със сократовско примирение.

Младо и руйно вино кипи в днешна интелигентска България. Тя днес е същинска борса за ценности и политика, за социален живот, икономика, религии, наука, изкуство. Дори не борса, а някаква арена, където се отиграва трагикомичната борба за нов светоглед. Сума дилетанти акробатстват с едри лозунги, с големи перспективи, ала зад тия широки заслони нерядко няма нищо. Тази повърхностност и едностранчивост у някои слоеве на интелигенцията, си има своите причини. В тази важна област на живота ни днес Родното като че ли е по-слабо от Чуждото, което е обект на хвалби. Намират се даже образовани хорица, според които “образован” е тъждествено с “отстъпник от Своето”. Манията за величие господства в интелигентския ни цирк и този хиперболен егоизъм е създал цяла индустрия от вестници и списания – повечето от тях лични органи за набор на оръженосци.

В научна България също се борят влиянията на Изтока и Запада. А в учебните ни заведения, в повечето случаи, кръщават с вода от Нашето и дух от Чуждото. Мъчно се осъзнава, че светът чака от нас да преобразим своите си, балкански рози, в елей на висшето познание. Вина за това донякъде носи науката ни – като практика и методология. До днес все още не са се наложили като общопризнати някакви родни становища, способни да оживят идейните течения в страната. Като българска наука се представят преводи на европейски (предимно германски) научни трудове. Принадлежността към някоя западна школа се смята за достатъчна лепта пред олтаря на времето - а работата на българския учен нерядко се ограничава с прост анализ (гарниран с цитати) на небългарски разработки. Слаба е още родната гравитация. Жалките последици от състоянието на политика и наука гнетят книжовния ни език в словесен и правописен план. И туй в земята на Кирила и Методия, на Йоан Екзарха! Само малцина разбират, че науката трябва да служи не за подчиняване, а за преобразяване на нацията. И за тях големият въпрос е, дали техничният ум на Европа, или (както досега) магичният дух на Изтока ще бъде окончателния господар на света.

И в изкуството ни любодее петелът на Чуждото, а Нашето нашепва тайните на земята ни. Художествена България е все още свят на Нероденото Велико. Творецът блуждае из всичките кръгове на мъките без още да намери внушително въплъщение в слово, багри и тон. Иначе, в днешното ни изкуство се произвежда много – и ценности, и смет. Няма го Назарянина, да изгони недостойните от храма. Трагикомична е участта на някои поети и писатели, които безпомощно се въртят из всички чуждоземски течения, или пък предпочитат доходното перо на вестникаря. Други наши творци обаче, огряни от

на кръвно българското, водят кораба на изкуството ни през разигралите се вълни на съвременността, по средата между Сцила и Харибда. Със свещения кълн на Нашето в душите, тия поети и писатели не се увличат от художественото разложение и естетичните абстракции на Запада, нито пък тачат изкуството, потопено в политико-социалната тенденция. Те искат да бъдат истински чада на земята, откърмила Дионисия, праотеца на европейското изкуство, известен у нас като Боян Магесника, и да следват великия общочовешки завет на балканското сърце. Затова творенията им са с ключово значение за днешната българска култура.

Целият ни народ се терзае днес в съдбоносния плен на преображението. Като че ли новото време е наченало разбългаряването на българщината – поне външно. Много българи, обезверени, тръпнат за утрешния ден и дори в епохата на демокрация (както ни уверяват) жадуват за диктатор или месия. Но, докато очаква избавителите си, земята ни си помага сама и мистиката на Нашето, вече обгръща полека-лека сфинкса на Чуждото. Същината ни, макар и под нова форма, със сигурност ще оцелее, ако, разбира се, вампирът на чуждо политическо господство не почне отново да пие буйната ни кръв.

Народът ни напуска вече балканските тилилейски усои. Безброй пътища ни водят към динамичната култура на Европа, която можем отново да обогатим, така както са го сторили и нашите предшественици в древността.