Национална срещу “крайна” десница
Пълният крах на “обслужващия” национализъм в ляво стимулира сериозни напъни за възкресяването му в дясната част на политическия ни спектър. Основна пречка пред реализацията на тези планове е ВМРО-БНД
Христо ХРИСТОВ
В скорошен коментар на Радио “Франс-ентер” с видимо облекчение бе отбелязан “късметът на България, че тук и крайнодясното, и крайнолявото са в дъното на всякакви политически класации”. Пак в него обаче, се твърди, че за сметка на това страната ни “има своите популистки партии, събиращи вота на национално настроените българи – ВМРО и нови партии като тази на Богомил Бонев също изповядват такива настроения”.
В последно време
“Популизмът” се превърна в универсален термин
използван от анализаторите на Запад (а вече и у нас) за квалифицирането на всички онези все по-многобройни формации, които очевидно не се вписват в руслото на ляво- и дяснолибералния “mainstream”, и чиито лидери дръзват да изведат на преден план проблемите, реално вълнуващи хората, но представляващи табу за “системните” политици. Въпросните формации обаче, значително се различават, както по отношение на изповядваните от тях идеи, така и по своята тактика. Което е нормално, доколкото надигащата се в Европа “популистка вълна” е част от мащабния процес на трансформация в идеологическата и политическа сфери, породен от новите предизвикателства на глобалната епоха и целящ (в крайна сметка) формирането на качествено нови и адекватни на ситуацията левица и десница. Какво точно ще представляват те, никой не може да каже. Но, докато не станат факт, “популизмът” ще продължи да бъде доминираща тенденция. При това крайно разнопосочна. Засега е ясно само, че корените му едва ли следва да се търсят в полето на традиционната крайна десница. Последната прогресивно се маргинализира, а “феноменът Льо Пен” е по-скоро изключение, потвърждаващо правилото. Факт е също, че сегашната дясна вълна в Европа се базира не толкова на традиционния консерватизъм или на “неоконсерватизма”, колкото на национализма. Именно това насочва вниманието у нас към формации от типа на ВМРО-БНД. От една страна, през последната година Организацията активно се ангажира с проблеми, реално вълнуващи хората, по които парламентарните партии избягват да заемат твърда позиция – достатъчно е да споменем само тези с АЕЦ “Козлодуй”, ракетите СС-23, ромските бунтове или новия бум на престъпността. От друга, тя по традиция се възприема като носител на онзи умерен и прагматичен патриотизъм, насочен изцяло навътре а не навън, който е типичен за българина в цялата му нова история (известни са заслугите на ВМРО за спасяването на българските евреи). Допълнителни точки и носи нежеланието да приеме безропотно икономическия натиск на ЕС, което пък я прави естествен изразител на все по-масовите стихийни протести на българските селскостопански производители, застрашени от нелоялната чужда конкуренция. Тоест, “войводите” притежават доста от чертите, характеризиращи и формациите от новата европейска дясна вълна. Което, в специфичните български условия, им дава нелоши шансове за пробив в голямата политика. Още повече, че “популизмът” (при цялата условност на понятието) тепърва ще определя изхода от политическите борби у нас в “ерата след Негово Величество”. Разбира се, препятствията са огромни, но, в крайна сметка, преодолими.
България несъмнено се нуждае от автентична “национална десница”, а обширното политическо пространство в дясно от СДС е естествено поле за нейната изява. Макар че сред потенциалните и фенове” са и хора, които иначе не се отъждествяват с десницата, но пък са патриотично настроени и след окончателната маргинализация на т.нар. “ляв” национализъм, съвсем естествено отправят поглед към истинските носители на националната идея.
Перспективите пред една “нова десница” обаче се съзнават и от онези среди, които навремето създадоха “обслужващия” национализъм и дълго време спонсорираха дейността на “левите” псевдонационалисти у нас. Сега крахът на последните (изродили се в малка секта пенсионери, страдащи от носталгия по “славното” време на Тато), кара същите тези среди да предприемат отчаяни
Напъни за възкресяването на “обслужващия” национализъм
този път в дясната част на родния политически спектър. Техен изразител напоследък е кръгът около един столичен всекидневник, чиито идеолог е бивш психиатър от Държавна сигурност и секретар на вече позабравената партийка “Нова България” (създадена навремето от хора на фалиралата Първа частна банка). За мястото на “българския Льо Пен” пък е нарочен журналист от същия вестник, придобил скандална известност с антиеврейските си изцепки. За разлика от ВМРО, или партията на Бонев, въпросният кръг изцяло се вписва в характеристиките на (източно)европейската “крайна десница”, която обаче (както посочихме) няма нищо общо с “нео-популизма”, заливащ Европа, и която, в континентален мащаб, постепенно се маргинализира. Сред тези характеристики са и антиеврейската демагогия, и агресивния псевдонационализъм, целящ изкуственото разпалване на етническа омраза, и фалшивата дясна реторика, зад която се крият сериозни леви очаквания за връщане във властта на съвсем конкретни полумафиотски икономически среди, отстранени от нея с падането на Жан Виденов. Именно финансовата подкрепа на тези среди (наред с онази на арабското лоби в България), както и умелата демагогия дават известни шансове на проекта “българска крайна десница”. Макар че у нас точно тази десница никога не е играла сериозна роля в реалната политика, сегашната изключително тежка икономическа и морална криза вероятно вдъхва надежди у авторите му, че това може да се промени.
Трябва да е ясно обаче, че дори и най-малкия и относителен успех на подобна “крайнодясна” формация ще се окаже поредното тежко поражение за автентичния български национализъм. И тъкмо поради това, неговите политически носители, и на първо място ВМРО-БНД, трябва да направят всичко за да не го допуснат.
[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]