Далеч от делничния бит,

          далеч от думи неразбрани -

          шосето като черен бинт

         превързва тихите ми рани.

          Един разлюшкан автобус

          извън мъглата ме извежда...

          И слизам на завоя пуст,

          повикан от една надежда.

          Сега към себе си вървя.

          Не нося шапка. Нито шлифер.

          И дъжд по моята глава

          почуква със потаен шифър.

          Той може би ще разбере

          защо се лутам без причина -

          дъждът, роднина на море,

          на горди облаци роднина...

          Нагазвам в мократа трева.

          Ръце размахвам сред простора...

          И уж към себе си вървя,

          а хора търся, други хора.