Но дори и тези, иначе тежки думи, са твърде слаби за днешния ни политически елит.

не просто продължава да тормози нашите политици, а като че ли вече определя изцяло техния манталитет и поведение, пречейки им да формулират каквато и да било цялостна стратегическа визия за бъдещото развитие на страната. Дебатите по последните американски искания бяха само поредното доказателство за това. Доскоро смятахме външната политика за единствената сфера, където България има някакви успехи, а рейтингът на министър Паси успешно се конкурираше с този на Президента. Днес обаче онези от които зависи постигането на най-важната ни външнополитическа цел - членството в ЕС, презрително ни квалифицират като "новите американски васали", намеквайки, че ще станем пълноправен член на съюза, когато си видим ушите, а що се отнася до шефа на външнополитическото ведомство, става все по-очевидно, че той просто е неспособен да надскочи ограничените си възможности на обикновен политически лобист. И проблемът не опира само до позицията ни по отношение на войната с Ирак. Макар че само идиот би подкрепил убийството на длъжника си, ако знае, че така окончателно ще се прости с надеждата да върне дължимото. Но, както отбеляза наскоро един съвременен политически идиот и бивш премиер на "тази страна": "ние трябва да стоим над тези неща", защото не парите, а солидарността с новия Голям брат били по-важното в случая.

А някога нещата не са стоели така. Непосредствено след Освобождениието тогавашните ни политици неведнъж демонстрират способност да се измъкнат от сянката на Големия брат и, умело лавирайки между интересите на великите сили на Балканите, да отстоят националните ни интереси. Катастрофата във войните за обединение обаче като че ли пречупва нещо у българина. Въпреки това, цяла плеяда бележити наши десни интелектуалци успяват през 20-те и 30-те години на миналия век да формулират стратегия за възраждане на националния дух, успешно противопоставяйки я на проповядвания от болшевишката левица нихилизъм и "пролетарски" интернационализъм. После обаче идва петдесетгодишната комунистическа диктатура - мрачно време, в което наред с всичко друго систематично бe ерозирано националното чувство и унищожена всяка възможност за провеждане на поне що-годе самостоятелна политика. Но дори в тази "епоха на ограничения суверенитет", България изпъкваше сред останалите съветски сателити с неистовия си (и граничещ с перверзия) стремеж да докаже своята преданост към Големия брат от Москва. Така, в началото на 50-те, комунистическия режим у нас къса дипломатическите си отношения със САЩ (нещо, което по онова време не си позволява дори Сталин), през 1968 диктаторът Живков пръв дава тон за въоръженото смазване на "Пражката пролет" от войските на Варшавския пакт, а малко по-късно пак той лансира срамната идея за превръщането ни в 16-та съветска република. Впрочем, за това доколко дълбоко в съзнанието на българина е проникнал "сателитният комплекс", говори дори фактът, че въпреки всичко и днес се намират наши сънародници, според които покойният червен диктатор (този "дребен селски хитрец", както го наричаше проф.Николай Генчев), бил не само "голям политик", но и… "патриот"!?

Защо не можем да повярваме в себе си и престанем да се свиваме в сянката на един или друг Голям брат, вярвайки че само така можем да оцелеем? Нима не ни се иска не просто да оцеляваме с цената на всевъзможни унижения и перманентна бедност, но и да просперираме, да ни уважават и думата на България да се чува по света? Или сме тотално подвластни на "синдрома на малкия народ", за който друг наш голям патриот проф.Борис Йоцов (разстрелян през 1945 от комунистическия режим), казва така: "Онова, от което най-много страдат малките народи е политическата зависимисот. Наистина, вече никой народ не може да живее сам за себе си. Границите все повече почват да губят значение, но зависимостта, за коята говорим, не може да преминава в послушно подчинение. Малкият народ често чака от господарите на планетата подаяния и трохи от световните блага. Но интересите на големите могат така да оплетат в мрежата си малката нация, че да я погубят".

Впрочем, от политически елит, който систематично се опитва да "погребе" националното чувство на своя народ, едва ли можем да очакваме нещо друго. В същото време днес, повече от всичко, се нуждаем именно от възраждане на това чувство, защото ясно е, че повърхностното родолюбие не може да бъде единествената гаранция за утрешната ни съдба. Необходим ни е дълбок, просветен и културен, т.е. истински модерен патриотизъм - силен идеологически и активен в практическия живот. Който е ориентиран изцяло "навътре", т.е. към собственото ни превъзпитание в духа на българската национална традиция и няма нищо общо с кресливия антитурски, антиамерикански и антиеврейски псевдонационализъм, изповядван от отрепките в средите на крайната левица или от т.нар. "бръснати глави". Защото да мислиш глобално не означава да отречеш собствения си народ. Напротив, можем да преуспеем само съхранявайки се като нация и национална държава. Но за да го направим трябва веднъж завинаги да се отървем от потискащия обществото ни "сателитен комплекс". Трябва да формираме онази интелектуална среда, която да направи възможен и политическия възход на едно истинско българско национално движение. Да направи възможно новото българско Възраждане, в резултат от което страната ни отново да заеме достойно място сред процъфтяващите демократични държави в новия многополюсен свят. Приключвайки окончателно с епохата на ограничения суверенитет. Иначе сме обречени да станем гетото на Европа.