Ясно е, че всяко официално поддържане на “двуезичие” може да бъде за сметка, или на интегритета на обществото, или на качественото овладяване на официалния език от “малцинствата”. Последното пък затруднява принадлежащите към въпросните малцинствени групи да споделят публично и свободно отношението си към начина на управление и участват във формирането на общественото мнение. Т.е. слабата езикова компетентност достатъчно категорично определя и онова индиферентно поведение към управленските решения и нежеланието за споделяне на политическата (гражданска) отговорност, което и досега бе типично за капсулираната общнот на българските мюсюлмани.
Не подлежи на оспорване и фактът, че всички обществени дейности се опосредстват в една или друга степен от официалния език и ритуалните символи, относително плътно интегрирани едни с други така, че да снабдяват във всеки момент хората с автентичното усещане, че нещо дълбоко, присъщо на самия комуникативен процес, а не друго, ги поставя пред избора: ако искат да бъдат обединени, да се придържат към използването на един и само един всеобщ еквивалент за всяко комуникативно поле.
Което означава, че само
Ако искаме да останем разделени
можем да въвеждаме повече такива еквиваленти (какъвто в случая се явява турският език).
Има достатъчно примери за дезинтегриращата сила на езиците или религиите. Включително и на Балканите, където борбата за независимост на гърци, сърби и българи започва тъкмо с “капсулирането” им, чрез съсредоточеното внимание към етническия език и религията. Характерно е отварянето на собствени училища за изучаване на писмените форми на майчиния език. Чрез подобно поведение всяка група е способна да спусне успешно завесата на своята изолация, осигурявайки бързо развитие на вътрешните, обединяващи принадлежащите към нея процеси, паралелно с нарастване на числеността и.
Историята на разпадане на империите от миналото и днес потвърждава, че центростремителната сила на приетия официален език, религия и монетарна система, може да бъде преодоляна по принцип и по всяко време от центробежната сила на състезаващи се с него чуждоезикови знакови системи. Това обикновено става, когато съответните чужди етносни групи изоставят възможностите за интеграцията си и заложат на надеждата за самоопределение, усещайки интуитивно, че езикът и невербалните знакови системи, реализирани като поведение, са с по-висок потенциал като фактор, естествено дезинтегриращ ги от обществото, отколкото са факторите, интегриращи ги в него. Дано и ние се поучим от този опит, преди да е станало късно.