Открай време политици и политолози използват като обидни епитети спрямо опонентите си термини от типа на “леви утописти” или “десни реакционери”. Все пак, с рухването на комунизма и възхода на неоконсерватизма в Съединените щати и Западна Европа, много анализатори стигнаха до извода, че в съвременния пост-модерен свят,

е на път да изгуби значението си, както в сферата на реалната политика, така и в тази на идеите. Неслучайно хора като Тони Блеър или Герхард Шрьодер изоставиха типичната “социалистическа” реторика, заменяйки я с “идеологията на Третия път”, а традиционната християндемократическа десница в страни като Испания или Франция например, все по-често защитава откровено либерални идеи. В същото време прогресивно нараства броят на политиците, които като че ли въобще не се вписват в рамките на добре познатото ни деление по оста “ляво-дясно”. Дали наистина не живеем в епохата на “края на историята”, когато подобно деление става все по-безсмислено и е просто обречено да отмре?

Според известния италиански философ (и професор от Университета в Торино) Норберто Боббио обаче, това съвсем не е така. И той се опитва да го докаже в може би най-известната си до този момент книга “Дясно и Ляво - основания и значения на едно политическо разграничение”, която вече е достъпна и за българския читател, благодарение усилията на издателство “Лик”. В родината му, книгата на Боббио вдигна голям шум (осигурил и рекордни продажби и последвали преводи на над 20 езика) и предизвика яростни дискусии. Основната теза на автора е, че “лявото” и “дясното” не са някакви абсолютни понятия, а по-скоро илюстрират променливия характер на политическия спектър, в зависимост от конкретния културен и исторически контекст на съответната епоха. Той обаче смята, че независимо от реалното съдържание, влагано в тези термини, през едно или друго историческо време, различието между ляво и дясно винаги се запазва, защото е свързано със специфичната противоречива природа на самата демократична политика. В типичния си, убедителен, но и малко провокативен, маниер, Бобио се опитва да конструира, исторически обосновано и аналитично издържано, основите на разделението на политическата вселена, около двете и фундаментални оси, по целия спектър между равенството и неравенството, и демокрацията и авторитаризма. Това му дава възможност да класифицира онези тенденции, които характеризират левицата и десницата, както в умерените, така и в екстремните им форми. В крайна сметка, според Боббио, истинските измерения на демокрацията в пост-модерния свят, следва да търсим там, където ние самите ситуираме себе си по отношение на изброените от него “критични” параметри на “лявото” и “дясното”. А съобразявайки се с тях, оформяме и собствените си политически пристрастия, социална позиция и дори морални отговорности.

Макар че добросъвестно се опитва да се издигне над политическите и чисто партийни пристрастия (тук си струва да припомним, че Боббио е пожизнен сенатор от Демократичната левица), авторът на “Ляво и Дясно” като че ли избягва да формулира достатъчно ясно онези ценности, които са характерни за политическата левица и десница още от времето, когато те за първи път се определят като такива. Твърдо поддържащ

че въпросните ценности са съвършено относителни и зависят от конкретната епоха, Боббио не приема твърдението на своя колега Марчело Венециани например, че дълбоката вяра в традиционните общности, във вродената национална солидарност и националната култура са черти, типични преди всичко за десницата, докато левицата по правило изповядва идеи, потвърждаващи ограничното и родство с либерализма, особено с най-радикалните му форми. Последното впрочем, обяснява донякъде и, защо характерът на съвременната социалдемократическа “нова левица” е във все по-голяма степен “либерален” и във все по-малка “социалистически”, както и парадоксалната, на пръв поглед, “социална чувствителност” на тъй-наречените “нови десни” на Запад.

Независимо от тези спорни моменти, както и от прекалената условност в заключенията на автора, книгата на Норберто Боббио несъмнено заслужава вниманието на всички онези, които сериозно се интересуват от взаимодействието между света на идеите и този на реалната политика. А най-голямото и достойнство е, както отбелязва и американския му колега Алън Улф, че “всеки, който, подобно на мен самия, вярва в необходимостта от изчезване на различията между лявото и дясното в политиката и идеологията, може да бъде убеден от аргументите на Боббио във верността на обратното”.