В началото на 1914 Европа се е превърнала в претъпкан с барут погреб. На 15(28).06.1914 в Сараево е дадена искрата, възпламенила Стария континент. Разгаря се общоевропейски политически пожар, прерастнал в унищожителен смерч на нечувана и невиждана дотогава световна война. За кратко време в нея влизат 33 държави от всички континенти, подкрепящи Антантата в сблъсъка и с трите “Централни сили” (Германия, Австро-Унгария и Турция).

В началото България остава настрана от световния конфликт, заливащ с реки от кръв Европа.

й позволява не само да се съвземе от преживяните войни, но и по-точно да определи политиката си. Геополитическото положение на страната я прави желан партньор и съюзник за всяка от воюващите групировки.

В хода на дипломатическите преговори Англия и Франция се съгласяват с част от исканията на България, но Русия, продължавайки изцяло да залага на Сърбия, е против каквото и да било значително разширяване на границите ни. В Москва се опасяват, че това би попречило на решаването на “Източния въпрос” — т.е. овладяването на Проливите и превръщането на Черно море в част от Световния океан. Така, в крайна сметка, отношението на Антантата към националните проблеми на българския народ си остава неясно и лишено от конкретност. Което пък дава възможност на Централните сили (и преди всичко Австро-Унгария) да бъдат далеч по-конкретни в обещанията си. Постепенно в българското общество се налага мнението, че националното обединение е възможно само с помощта на Централните сили, защото населените с българи Тракия и Македония са превзети от Сърбия и Гърция, които са съюзници на Антантата. В тези условия страната ни решава да заеме страната на Централните сили и на 01.10.1915 влиза в Световната война.

Трите години непрекъснати сражение показват, че България трудно може да бъде победена. Бойният дух на армията е изключително висок. Офицерите и войниците са силни и издържливи. В започналата позиционна война отбраната на българите е едновременно и твърда, и гъвкава и маневрена. Независимо от мобилизацията (под знамената са събрани повече от 800 хил. души) икономиката на страната е силна, производството достатъчно, за да осигурява нуждите на фронта и тила.

Продължителната война действително създава определени трудности в страната и обществото. Налагат се ограничения в снабдяването, макари не чак толкова големи. Плъзват обаче слухове за големи кражби и злоупотреби, за изнасяне на производства в Германия и Австро-Унгария. Твърди се, че тъкмо това е и единствената причина за "тежкото" положение на фронта и в тила, за ширещите се "глад и немотия”. “Тъмни сили” организират женски бунтове и вълнения в различни части на страната. Като и до днес не е изяснено кои политически сили са стоели зад тях.

В началото на 1917 в-к "Работнически вестник" излиза в тираж 2 000 бр., а "Земеделско знаме" е спрял поради финансови трудности. След февруари 1917 обаче, тиражът на "Работнически вестник" става 11 500 за да достигне след октомври 25 000. През септември 1917 започва да излиза отново и "Земеделско знаме" с отговорен редактор Ц. Бакалов и редактори Сп. Дупаринов и Ст. Омарчевски. През януари 1918 тиражът му стига 15 000. Откъде тези два вестника намират средства, за да излизат в такива огромни за времето си (а и днес) тиражи? От членски внос? Та нали ги издават “партии на бедняци”, които нямат пари. А и членската маса на БРСДП (т.с.) и БЗНС по това време не е толкова голяма. Този въпрос и досега няма отговор.

Все пак, опасността от болшевизирането на българската левица се е разбирала още тогава. На 20.02.1918 органът на Народната партия в-к "Мир" пише: "Пазете се от болшевизма — той е по-лош и от чума".

Макар че Военното командване на Антантата гледа на Македонския фронт като второстепенен, това не означава, че го подценява. Напротив, смята се, че той може много да допринесе за постигане на победата. Командващият войските на Антантата генерал Франше д'Епре има точна и пълна информация за дълбоката вътрешна криза в България и иска да я използва.

На 7.07. 1918 са уточнени и разработени основните положения за предстоящото настъпление на съюзниците. Предвижда се то да се осъществи с две френски дивизии, две сръбски армии, подкрепени от много артилерия, авиация и транспортни средства. Главният удар се готви в района на платото Добро поле между Баховски рид на изток и връх Сокол на запад.

Участъкът на

В 8 ч. на 14.09.1918 противниковата армия открива огън срещу българските позиции по целия фронт от Охридското до Дойранското езеро. В участъка на пробива огънят е унищожителен и продължава до 19 ч. Веднага след това е атакуван центъра на отбраната на 2-ра Тракийска дивизия, но атаката е отбита от храбрите български орли. През цялата нощ позициите ни са подложени на унищожителен картечен огън. От 4.55 ч. на 15.09. жестокият огън на противниковата артилерия се подновява.

Яростните атаки на французите и сърбите през целия ден са без особени резултати. Към края на деня с цената на огромни загуби са постигнати скромни местни успехи.

Особено жестоко и яростно е настъплението на английските части срещу 1-ва армия (Планинска дивизия, 9-а Плевенска пехотна дивизия и 2-ра бригада от 11-та Македонска дивизия) Отбраната на българите е твърда и непробиваема, бойният дух — висок, волята за победа — неукротима. Контраатаката на 9-та Плевенска пехотна дивизия е ужасна и съкрушителна. В продължение на няколко часа противникът е спрян с щиков контраудар и след това обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 11 хил. трупа, облечени в британски униформи. Българите залавят повече от 500 пленници, 67 картечници, 145 автоматични пушки и много друго имущество. Това е най-кръвопролитното сражение на Първата световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише: "Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете... Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж." По-късно големият враг на България Лойд-Джордж ще напише: "В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран".

Паниката сред съглашенските войски се разпространява по целия Македонски фронт, настъплението се задъхва и започва да спира. Тъкмо тогава се случва нещо странно, необяснено и досега от изследователите на тези събития. Армията победителка, спечелила блестяща победа в последното сражение на Първата световна война, оставя фронта и тръгва назад към България. Войниците от непобедената 1-ва армия, героите от Дойран, първи влизат в Кюстендил и превземат Главната квартира. Защо става така?

в българската армия точно по време на съглашенското настъпление? Позорното бягство на българската войска от Македонския фронт окончателно хвърля страната в пропастта на нова национална катастрофа. Спасяването на положението става практически невъзможно. Движени от невидими сили, войниците тръгват към старите граници на страната. Появяват се множество агитатори, насъскващи войниците към неподчинение и насилие. Това, което не успяват да сторят съглашенската артилерия, картечниците и минохвъргачките, го свършват “тъмните сили”, разрушили духа и мощта на най-добре подготвената, смела и непобедена във войните българска армия.

Същият ден вечерта българската делегация в състав: финансовия министър Андрей Ляпчев, командващия 2-ра армия ген. Иван Луков и дипломатът Симеон Радев, заминава за Солун за да сключи примирие с Антантата. Стамболийски, под натиска на Райко Даскалов, обаче отказва да преведе делегацията през разбунтуваните райони и гарантира нейната сигурност. И досега не е ясно, защо постъпва така и защо Даскалов така яростно се противопоставя на преминаването на делегацията?

На 26.09.1918, с три автомобила, за Радомир и Кюстендил заминава група народни представители: Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, Ал. Механджийски и Ст. Момчев — земеделци; Ал. Гиргинов, Гр. Василев — демократи; Д. Кьорчев, Ил. Георгов — радикали; д-р Н. Сакаров — широк социалист и министъра на войната ген. л-т Сава Савов. Тесните социалисти отказват да участват в делегацията(!).

В Радомир и Кюстендил делегацията се среща с бунтовниците, които отказват да слушат и са готови да разстрелят членовете и. Стамболийски и Даскалов открито призовават войниците към неподчинение и щурм на София, за да се "накажат виновниците".

Впрочем,

на Стамболийски и Даскалов е ясно още тогава, то е публична тайна. За него говори от трибуната на Народното събрание и Андрей Ляпчев, отбелязвайки, че френският маршал Франше Д'Еспре му признал в Солун: "Имам хора на моя служба в София, но ги презирам".

Не е съвсем ясна и ролята на самия Ляпчев в тези събития като ръководител на делегацията ни в Солун. Досега се твърдеше, че цар Фердинанд абдикира по настояване на Антантата. Това виждане се гради върху твърдението на Ляпчев, предизвикано от т.8 в първия проект на договора, връчен от Франше Д'Еспре на българската делегация. Запазеният в българските архиви проект на договора не съдържа подобно искане. Години по-късно поведението на Ляпчев при опитите за изясняване на тези събития е твърде променливо, неясно и будещо съмнения. Вместо да отговори ясно и конкретно пред Парламентарната комисия, той се опитва да тълкува думите на Д'Епре при разговорите в Солун. Тази неопределеност и изменчивост в думите на бившия финансов министър дават основания да се предполага, че той не е съвсем чист в тези събития.

Жестокото примирие, при най-позорни за България условия, е подписано в Солун на 29.09.1919. Съгласно примирието всички войски на запад от Скопския меридиан (повече от 100 хил. души) остават в плен до подписване на мирния договор. Армията се разоръжава и демобилизира. Страната се окупира от войските на Антантата.