Всяка криза в живота е, в крайна сметка, криза на човека. Доказателство за това е и времето, в което живеем: на разстройството в материалните условия и в духовните устои на живота отговаря пълната дезориентираност на човека. Указание за наличието и е не само скептицизмът на нашето време, като нейно пасивно изживяване, но и революционното настроение, като активно усилие за превъзмогването и.

придобива исторически характер, когато пораждащите я причини са не индивидуални, а колективни, т.е. засягащи духовната сфера. Колкото по-дълбоко е засегната тази сфера, толкова по-сериозна е и кризата на човека. В крайна сметка, съзнанието на индивида се определя от това на колектива и ерозията му е пряко свързана с ерозията на колективното съзнание.

В отношенията между индивидуалното и колективно съзнание има два момента, представляващи особен интерес: моментът на достатъчно съгласуване и този на противоречието между тях. В първия случай единството на колективното, а заедно с него и на индивидуалното съзнание, е пълно. Всички ценности – жизнени, естетически, морални и религиозни, са абсолютизирани и отделният индивид наивно ги приема, без какъвто и да е скептицизъм. Така той става част, тотално принадлежаща към цялото и животът му напълно съвпада с живота на това цяло. Такъв е колективният човек. Във втория случай пък, индивидуалното съзнание е изтръгнато от колективното и е, повече или по-малко, в противоречие с него. Поради това, че единството на колективното, а ведно с него и на индивидуалното, съзнание е нарушено, всички ценности са се превърнали в условни величиви, абсолютната им валидност се е сменила от относителна, на мястото на наивната вяра идва общото съмнение и безогледния критицизъм, а отделният индивид престава да е част от цялото, опитвайки се извън него, а нерядко и в борба с него, да се утвърди като суверенно битие. Животът му обаче, поради разстройството на колектива, е съвършено лишено от всякакъв стил.

Доведени до крайност, тия два случая са еднакво опасни заради едностранчивостта си. Макар че никога не се реализират в чист вид. Всъщност най-важната разлика между тях е, че в първия случай (поради единството между индивидуално и колективно съзнание) отделният човек, колкото и незначителен да е сам по себе си, винаги е цялостен, макар и да не носи в себе си идеята за личността. Той изцяло въплъщава конкретната социално и историческа действителност, съчетавайки успешно нейните материални и духовни сили. Обратната ситуация възниква във втория случай. Там, поради разстроеното единство на индивидуалното и колективно съзнание и нарушеното съответствие между тях, индивидът, колкото и значителен да е сам по себе си, винаги е “фрагментарен” и “разпокъсан”, макар да носи в съзнанието си идеята за личността. И, както животът, така и той самият също е лишен от стил.

Днешният човек очевидно не е

освободен, красив и изповядващ нов морал и религия. Необходимата предпоставка за появата му – наличието на нова социално-икономическа уредба на живота, като условие за нов бит и общност – липсва. Ако е вярно, че социално-икономическата уредба най-силно влияе върху човешката психика, следва да признаем, че днешният човек, дори и когато носи у себе си подобна идея за бъдеща подредба на живота, е всъщност една развалина. Защото не е извоювал още външната си свобода, а за да принадлежи към една духовна общност, трябва да е и вътрешно свободен.

Бъдещият човек не трябва да се мисли другояче, освен като цел и смисъл. Той, следователно, трябва да бъде постигнат като цялостно личност. Не е случайно, че всички опити, правени в различни епохи, да се даде по чисто рационалистичен път концепция за човека на бъдещето, са опирали в крайна сметка до принципа за личността. На практика обаче, бъдещият човек е възможен само чрез колектива и това се вижда най-добре от съдбата на съвременния човек. Защото картината на неговото разложение може да се обясни само с разрухата на колективната общност (семейството, нацията).

С тази зависимост на отделния човек от колектива и с разстройството на колектива в днешното общество, превръщащо днешния човек в несъстоятелен, а бъдещия – в неизвестен, се обяснява впрочем и безсилието на съвременната литература и философия. В тях липсва най-съществения елемент – творческия, при това до такава степен, че ги прави безпомощни. Литературата стои най-близо до живота и е най-непосредствено свързана с него. Но тя не може да бъде само “архив” на този живот, пресъздавайки неговото минало. Задачата и е много по-сериозна – да служи на живота, гледайки преди всичко напред и в тая задача е истинското творческо въплъщение на изкуството, всичко друго е само копиране. Днешната действителност обаче, не дава никакви средства на литературата дори и за предусещане, камо ли за въплътяване на бъдещето. Навсякъде и във всичко тя отразява само процеса на разложението и депресията в днешното общество.

В същата ситуация се намира и философията. Тя е станала несигурна, защото е “изгубила” човека. Не може да даде мироглед за бъдещето, защото в този мироглед трябва да бъде решен бъдещият човек, с цялото му духовно съдържание. И по тази причина тя си поставя по-леката задача – да бъде просто наука, макар че това автоматично я прави излишна. Същата безпомощност се наблюдава и във възпитанието. Без ясния образ на “бъдещия човек” като идеал, без традицията на една духовна общност, то нито може да се организира, нито да се доведе докрай. А тоя образ и тая общност днес липсват. Колкото и големи да са силите и възможностите на литературата, философията и възпитанието за духовното въплъщение на човека – те просто не могат да надскочат възможностите на живота. А в живота все още не е проличал творческият процес на превъплъщаването. И вероятно, тъкмо в това е проблемът.