Дали, докато гърмяха бутилките с шампанско по повод приемането на България за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, депутатите в Народното събрание са си давали сметка, какво означава да отговаряш за безопасността на планетата в ситуация като днешната. Когато тъкмо сигурността става все по-дефицитна в този “прекрасен нов свят”, рисуван ни доскоро изключително с розови бои от привържениците на поредната глобална утопия.

Вече можем спокойно да заявим, че извършителите на терористичните атаки от 11 септември, в крайна сметка, постигнаха онова, към което се стремяха. Америка започна поредната война, а светът се измени до неузнаваемост. Защото стартирането с чужди ръце на пълномащабна война, бе, както изглежда, и истинската цел на тъй наречените “терористи”. Съединените щати бяха единственият подходящ инструмент и от него се възползваха по безкрайно циничен начин. Ако не се ограничат само с въздушните удари срещу Афганистан, американците си гарантират втори Виетнам, макар че за разлика от терористите и анализаторите, общественото мнение в САЩ все още не осъзнава, че тъкмо войната е най-неефективния и

А от избора на правилните инструменти в тази битка ще зависи дали Ню Йорк няма да се превърне в нов Белфаст, а САЩ – в подобие на Израел, съществуващ в обкръжението на непредсказуеми противници и очакващ буквално всяка секунда поредната им диверсия. След 11 септември Америка се оказа лице в лице с нов, анонимен противник, с който във Вашингтон очевидно не са наясно, как да се справят.

Съвременните терористични организации вече се формират предимно на “мрежов” и “проектен” принцип. Те представляват мобилни, дискретни и виртуални (нерядко създавани само за реализацията на конкретен “проект”, и разпускани веднага след това) подразделения, слабо свързани едно с друго и лишени от общ ръководен център. Тези организации са едновременно транснационални, наддържавни и трансрелигиозни, т.е. не са ограничени от никакви граници. И в този смисъл вече задействаният прословут чл.5 от Устава на НАТО е очевидно безполезен, защото там се говори за “враг извън пределите на пакта”, докато терористите са навсякъде. Връзката им с тъй наречените “държави-парии” едва ли е по-силна, отколкото тази със световните финансови центрове. Авторите на операция “Трайна свобода” се опитват да смажат терористите по традиционния начин – удряйки “държавите, подкрепящи тероризма”. Но тероризмът не признава ничий суверенитет и на планетата просто няма такива държави, с унищожаването на които можем да победим тероризма.

Свръхсъвременните технологии също се оказват безсилни против примитивните техники, използвани от терористите. Реалната борба с тях изисква по-скоро индивидуален подход, докато за специалните служби и особено за военните, е далеч по-удобно да се работи “на едро”.

“Новият тероризъм”, това ужасно оръжие на бедните срещу света на богатите, е във все по-голяма степен инструмент в ръцете на фрустрирани фанатици-самоубийци. Техните акции преследват единствено максималния разрушителен ефект, а доколкото извършителите им нямат конкретни национални, социални и религиозни цели, преговорите с тях са безполезни. Те не поставят условия – те просто мразят. И съвсем не е случайно, че тъкмо Америка е най-честият обект на тази омраза. “Те ни ненавиждат – твърди професорът от Южнокалифорнийския университет Роналд Стийл –защото искаме да наложим нов световен ред, защото управляваме световната икономическа система, диктуваща на всички останали, какво да правят, но най-вече, защото заявихме на света, че сме №1 и това не подлежи на обсъждане”.

можем да разберем и ако си припомним зле организираната и хаотична война срещу Бин Ладен през 1998. Тя нито спаси САЩ от ужасните терористични атаки, нито пък стана “урок за терористите”, защото доведе до рязко нарастване броя на техните привържениците и укрепи вярата им в собствената неуязвимост. Всъщност, нароченият за “терорист №1” Бин Ладен е само едно (при тово не основно) звено в аморфното транснационално религиозно-политическо терористично движение. Той просто, по-често от другите, отправяше заплахи срещу Америка. Затова и бе нарочен за “организатор” на нападението от 11.09. Световната операция по отстраняването му много прилича на организираното убийство на Пабло Ескобар, шеф на един от най-големите колумбийски наркокартели. За това бяха изразходвани колосални средства, както се оказа – напразно. Мястото на Ескобар моментално бе заето от други, а върху производството, търговията и потреблението на наркотици, операцията не оказа никакво влияние.

Обикновено, под “война” се разбира въоръжената конфронтация между две държави, целящо едната от тях да бъде лишена (изцяло или частично) от контрола върху своята територия. Но, какво общо има това с тероризма? Терористите не владеят нито едно държава. Те, по принцип, нито могат да спечелят, нито да загубят войната срещу една държава, затова пък могат перманентно да я отслабват, точно както го правят ИРА, “Тамилските тигри” и др.

Военната операция цели, преди всичко, да разруши силовите и управленски центрове на противника. Проблемът обаче е, че терористите нямат такива центрове. Или пък те са много и могат бързо да се предислоцират. С военни средства не може да бъде победена организация, неразполагаща със систематизирана структура и инфраструктура, която да се атакува и унищожи. Във войната срещу подобни организации от ключово значение е високоразвитото разузнаване, способно, в режим на реално време, да следи поведението на конкретни групи лица. Което обаче не е сред силните страни на американските специални служби. В резултат от всичко това политиците в САЩ бяха изправени пред дилемата: да започнат онзи тип война, за който бяха подготвени и армията, и специалните служби, или да стартират

която действително би решила проблема, но за която никой не е готов. Засега във Вашингтон очевидно предпочитат по-лесния (но и по-неефективния) вариант – да се сражават по провилата, с които са свикнали.

По принцип борбата с терора е по-скоро работа на специалните служби, а не на армията. Според анализаторите от “Ранд корпорейшън” укрепването и координацията между националните служби за сигурност (включително със съответните служби на Русия, Индия и умерените арабски държави) и Интерпол, а също радикалната промяната в американската политика спрямо Близкия изток, би била далеч по-полезна от сегашната активизация на огромната военна мощ на САЩ.

По всичко изглежда, че Америка побърза да обяви война, без да знае на кого точно. Разбира се, отделни държави могат да бъдат обявявани за “терористични и престъпни”. В определен смисъл, това дори е вярно, особено по отношение на старият тип тероризъм. Терористите действително се нуждаят от подкрепата на държавата – така например дипломатическите паспорти им позволяват спокойно да пресичат границите на Запада. На практика обаче “държавите-парии”, срещу които изглежда се готвят да воюват американците (и в частност Ирак) са тъкмо тези страни, които днес най-малко могат да помагат по този начин на терористите. Американската полиция по правило проверява най-щателно притежателите на техни паспорти. Да не говорим, че страни като Либия, Пакистан, Судан или Сирия не биха подкрепили директно терористите за да не загубят чуждестранните си инвеститори. Същото се отнася и за Саудитска Арабия или Обединените арабски емирства, където следва да се търсят частни, а не държавни, спонсори на терористите. А военните акции или санкциите срещу “държавите-парии” почти не засягат интересите на въпросните частни спонсори.

За разлика от Израел, който вече не възприема тероризма като “национален” или “държавен”, осъзнавайки аморфния му характер и все повече се опира в борбата с него на специалните си служби, а не на армията, Съединените щати възприеха съвършено противоположния подход, основаващ се на националната и държавна “идентификация” на терористите и, съответно, на използването на редовната армия за борба с тях. Невъзможността да се обяви война на всяка ислямска страна, пряко или косвено подпомагаща тероризма обаче, рано или късно ще наложи преразглеждане на тази стратегия. Истината е, че САЩ трябва да воюват не с държавите, а именно с терористите, независимо от географските, националните и държавни граници. В този смисъл Америка загуби сегашната война още в момента, когато я обяви. Защото войната с една или друга държава, е война с мним враг, оставящ истинският враг – терористите с развързани ръце. Първите акции в една истинска война срещу тероризма, трябваше да бъдат насочени срещу ислямистките мрежи в САЩ и Европа. Поне от пет години насам, авторитетните анализатори предупреждават, че в Америка функционира разклонена мрежа на ислямските терористи. Още през 1997, четири години след първия опит да бъде разрушен Световният търговски център, американското списание “Мидъл Ийст Куотърли” отбеляза, че само вътрешно-американските структури на въпросната мрежа разполагат с възможности да унищожат едновременно поне 20 сгради с размерите на “Близнаците”.

Разбира се, определянето на “центъра на вражеската сила” (съвсем в духа на “старата геополитическа школа”) като една или няколко държави, е крайно привлекателно за САЩ, защото най-добре отговаря на възможностите им. С подобен “враг” те действително могат да се справят сравнително лесно и знаят, как точно да го направят. Само че всичко това няма нищо общо с изкореняването на тероризма.

Всъщност,

по принцип, не може да бъде спечелена изцяло и окончателно. Тероризмът винаги е съществувал. И в “този прекрасен нов свят” бедността и националните и религиозни конфликти ще продължат да попълват редовете на всевъзможните екстремистки движения с все нови фанатици-самоубийци. Никакви бомбардировки не могат да променят този прост и ужасен факт. Битката с тероризма е като тази срещу наркобизнеса – противникът през цялото време се променя и окончателната победа е невъзможна. Сегашната война на Америка само ще съкрати паузата между 11 септември и следващите терористични акции. Защото, увлечени във военните операции в различни точки на планетата, в изграждането на Нова противоракетна отбрана или в нещо друго от този род, Съединените щати рискуват да пропуснат поредния удар. А в тази страна има прекалено много незащитени обекти, годни да послужат за мишена на смахнатите радикали.

Всеки специалист знае, че новият компютърен вирус трудно може да бъде победен с помощта на остарели антивирусни програми. Във виртуалния свят войната следва различни правила. Врагът не разполага със собствена територия и може да се появи от всякъде и когато си поиска. И колкото повече време отнеме на държавите, съюзнички в “антитерористичния алианс” да разберат срещу какво са се изправили, толкова по-скъпо ще струва на света битката с тероризма, както в пари, така и (което е най-ужасното) и в човешки животи.