Тезите, изложени от президента Путин при последните му посещения в Берлин и Брюксел, дадоха повод на мнозина да заговорят за начало на качествено нов етап в отношенията между Европейския съюз и Русия. Впрочем, Западна Европа винаги се е стремяла да включи Сибир и руския Далечен Изток в своята геоикономическа и геополитическа сфера на влияние. И днес Москва е сред основните търговско-икономически партньори на ЕС, а европейските пазари, инвестиции и технологии имат ключово значение за Русия. През миналата година 40% от руската търговия бе с държавите от Съюза, а след скорошното му разширяване на Изток, цифрата ще надмине 50%. В същото време Брюксел отпуска 65% от финансовата помощ на Москва.

На практика европейската икономика и днес включва енергийния комплекс на Сибир и Далечния Север, в скоро време към тях ще се присъедини и районът на Каспийско море. Транссибирската магистрала и въздушните коридори, минаващи през и над територията на Русия, играят все по-важна роля в транспортните връзки между Европа и Азиатско-Тихоокеанския район. Успехът на

между Стария континент и Азия изглежда проблематичен без активното участие на Москва. През близките години се очаква реанимирането на Северния морски път, който, отчитайки възможностите на съвременните технологии, бързо може да се превърне в нов и изключително високоефективен евро-азиатски транспортен коридор.

Съвсем наскоро италианският президент Чампи заяви, че “Русия е част от Европа, дори нещо повече. Благодарение на руснаците европейската цивилизация преодоля Урал и достигна бреговете на Тихия океан”. На свой ред експертът от Фондация “Фридрих Еберт” Шнайдер-Дитерс, отбелязва, че “На Изток от Урал – в Сибир и Далечния изток доминира същата европейска идентичност, както и на Запад от тези планини. Това, че Русия е разположена на два континента, съвсем не я превръща в “евразийска” държава…характерът и е изцяло европейски”.

Разбира се, подчертавайки “европейския” характер на Русия, в Брюксел не крият и опасенията си, че сред управляващите кръгове в Москва съществуват тенденции към “маргинализация на про-европейската ориентация”, за сметка на “стратегията на новото сдържане на Запада”, поставяща ударение върху отношенията с Китай, Индия, Иран и други регионални суперсили. Неслучайно заместник директорът на авторитетния немски Институт за европейска политика Бернхард Липерт, постави в една от последните си публикации ключовият въпрос: “Дали Русия дава предпочитание на прозападната ориентация или в политиката и доминира стремежът към баланс на отношенията с Изтока и Запада?”.

Анализите на повечето западноевропейски експерти обаче показват, че макар

още да не са стигнали до руското тихоокеанско крайбрежие, перспективата включва именно “възможността Европа да се превърне в мощен по демографските си показатели (700 млн.души) и територия (включваща Русия с всичките и природни богатства) континент”, ключово звено в системата за сигурност на огромната зона между Ванкувър и Владивосток (последното впрочем означава и включването, на определен етап, на Москва в НАТО!). В този контекст азиатската част на Русия, нейните Източно-Сибирски и Далекоизточен райони, автоматично се превръщат в преден пост на Пан-Европа в Азиатско-Тихоокеанския регион. Неслучайно съвсем наскоро идеологът на италианската Северна лига и съветник в правителството на Берлускони проф.Джанфранко Мильо лансира тезата за “мобилността на източните граници на Западния свят” и необходимостта Русия да се превърне в съюзник на Запада, “защитаващ границите му от ислямския Юг”.

Впрочем, конфигурацията на отношенията между Москва и Брюксел зависи преди всичко от развитието на руско-китайските връзки. Повечето западноевропейски ескперти подчертават, че “в перспектива отношенията на Русия с ЕС ще се определят както от еволюцията на руските интереси в Кавказ и Средна Азия, така и на границата с Китай”. В Брюксел не изключват възможността, ако Москва се почувства застрашена от Пекин в своята периферия (да не забравяме, че на изток от Урал е разположена 75% от територията и само 20% от населението на Русия), тя може да прояви желание за сближаване със северноатлантическите структури за сигурност, включително за участие в една коренно променена НАТО, чиято сфера да се разпростре от Ванкувър до Владивосток.

В самата Русия има достатъчно привърженици на руско-европейския съюз, който в духа на традициите се разглежда предимно като възраждане на “стратегическата ос Берлин-Москва”, способна да предотврати евентуално китайско “нашествие” в Далечния Изток. Между другото, тъкмо в този дух бяха и коментарите в повечето западно-европейски средства за масова информация на речта на Путин в немския Бундестаг, произнесена в края на септември. В Европейския съюз обаче, установяването на “привилегировани” отношения между Русия и Германия съвсем не се приема еднозначно. Бившият италиански премиер Проди с тревога отбеляза по този повод, че европейците са изправени пред алтернативата “или Германия да стане европейска, или Европа да стане германска, като всяко забавяне ни заплашва с германизацията на континента”. Самият Проди, впрочем, е убеден, че интересите на Европа (като цяло) изискват приемането на Русия (включително и в ЕС) като геополитическа противотежест в услоивията на изострящо се съперничество между “центровете на световното развитие”, ако, разбира се, Москва ясно декларира международната си стратегия.

Ето как

като “буферна територия” на Европа пред “заплахата от Азия”, може да се трансформира първоначално в съюзна на Западна Европа буферна територия пред Китай и ислямския свят, а в по-отдалечено бъдеще, възможно, и в съставна част на Пан-Европа, пряко и пълноправно участваща в процесите в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Разбира се, в ЕС не бързат с форсирането на изброените по-горе сценарии. Те обаче не изключват енергичното развитие на интеграционните процеси между Съюза и Русия в бъдеще. В Брюксел твърдят, че са се отказали от стратегията на изолация и сдържане на Русия и създаването на “санитарен кордон” в Източна Европа, обещавайки гаранции за западните руски граници. Срещу това обаче, (западно)европейските страни очакват от Москва да гарантира успеха на провежданите тежки реформи, определи достатъчно решително своята национална идентичност (като “европейска” или “евразийска”), отстрани препятствията пред собственото си развитие и фиксира окончателно южните си граници. Те смятат също, че икономическата и политическа ситуация в Русия продължава да е нееднозначна. “Продължителната криза кара много руснаци да се съмняват в стойността на западните модели – отбеляза преди време тогавашният статс-секретар на немското външно министерство Фолмер – още повече, че старите идеи за особената мисия на Русия и възможността тя да открие собствен път “между Изтока и Запада” са твърде популярни”. Според редица водещи анализатори от централата на ЕС в Брюксел, посткомунистическа Русия все още не разполага с единна и общоприета национална идеология. Те смятат, че тове е основната пречка за успешното решаване на ключови социално-икономически въпроси. Аграрната реформа, реформите в социалната сфера и здравеопазването са все още в началната си фаза. Текат процеси на “примитивизация” на промишлеността, депопулация на Крайния Север, спад в оръжейното производство, усложняване на екологичните и демографски проблеми. Все още са силни дезинтеграционните тенденции в Сибир и Далечния Изток, не е решен въпросът със Северен Кавказ, възможни са усложнения в Централна Азия, продължава териториалния спор с Япония. В Брюксел твърдят, че тъкмо поради тези причини Москва все още е изключена от

Истината обаче, е малко по-различна. Както признава френският експерт на Съюза Мишел Фуше, основното възражение срещу включването на Русия в европейския политически съюз е, че това може да наруши вътрешното му равновесие, докато положителните последици от интеграцията едва ли ще се почувстват веднага. Фуше отбелазва, че Москва трябва много по-решително да определи своята национална идентичност като “чисто европейска” или “евразийска”, да отстрани препятствията пред бъдещото си развитие и окончателно да определи границите си.

И все пак, както подчертава вече цитираният по-горе Шнайдер-Дитерс: “ЕС се нуждае от Русия. При това не само от европейската, но и от азиатската и част”. А последното развитие на събитията в света, особено след терористичните атаки срещу Ню Йорк и Вашингтон, показва, че днес Европа се нуждае от Русия в далеч по-голяма степен, отколкото руснаците от ЕС. Затова през следващите години европейците ще съсредоточат усилията си за политическото привързване на Москва към Европа, посредством затворена система от договори и споразумения за разоръжаване и сътрудничество, които вероятно ще се развиват по линията на редовните политически консултации (Франция-Германия-Русия или Русия-ЕС), осъществяването на съвместни посреднически мисии (под егидата на ООН) и все по-активното участие на руснаците в колективни европейски умиротворителни акции (без американско участие). Крайният резултат от този процес може да се окаже включването на Русия в Европейския съюз, дори преди интегрирането в него на някои балкански държави като България, Румъния или остатъчна Югославия например. Което би следвало да се отчита и от управляващите у нас.