Според някои, в последно време Негово Величество Премиерът като че ли губи позиции. И с бездействието, и с действията си. Първо, с бавното съставяне на правителството, после с недостатъчната му ефективност, с мудността и гафовете на управленския екип и стоящата зад него парламентарна група, накрая – с начина, по който бе решено НДСВ да подкрепи Петър Стоянов. Всъщност, дали нещата наистина можеха да се развият по различен начин?

Подобно на всяка друга революция, и царската тръгна с добри намерения, но е на път да затъне в съпротивата на вече наложеното статукво. Подменяйки напълно първоначалните си цели.

Така, в периода преди изборите, българският екс-монарх не криеше скептицизма си към НАТО, споделян впрочем и от неговите роднини от европейските династии. В същото време, въпреки ясната си про-европейска ориентация, той беше добре настроен към Русия – държавата, признала монархическото достойнство на неговия дядо и поднесла му реалната власт в държавата. И към арабския свят, в който преди 1989 България разполагаше с добри позиции и се ползваше с имиджа на коректен партньор. Тоест, Царят предлагаше алтернативна философия на наложения през последните 12 години разрушителен модел на българския “преход”. Който очевидно не ползва България, а единствено нейната колониална администрация, гордо обявяваща се за “национален елит”.

В хода на самата предизборна кампания обаче, когато българският екс-монарх започна да става опасно популярен, той внезапно се оказа надеждно обграден от поизтупани от праха на “перестройката” фигури, символи на руско-американския компромис от Малта, видни “атлантици” и ред други, повече или по-малко потънали в забрава, “политици”.

с нова сила след очаквания изборен успех на НДСВ. Набеденият за “руски агент” Симеон Сакскобургготски, бе притиснат да приеме най-бързо изтъркващата се роля в политическия ни живот, тази на министър-председател на страна в перманентна криза (за която разбира се, той самият не носи никаква вина). Като капак, стигнахме до положението (в отсъствието на премиера) правителствените заседания да се ръководят от член на американската масонска ложа. Така, смятаният за “последна резерва на Русия” и “последна надежда на българина” бивш монарх, бе реално неутрализиран. Може би завинаги. В този смисъл подкрепата му за Петър Стоянов едва ли е изненада. Защото в противен случай можеше да бъде отстранен последният, гледан с добро око от Америка, политик в ръководството на държавата. А това, особено в настоящия момент, е недопустимо.

Днес САЩ са във война (макар и под формата на международна акция срещу тероризма), чиято истинска цел е ликвидирането на всичко, водещо към възраждане на многополюсния свят. На прицел е Ислямът, но, както се казва, “покрай сухото гори и суровото”. И по пътя си напред американците раздават шамари на всички, които дръзнат да не се съобразяват с тях.

Премиерът наистина е играч, но в геополическия, а не в тривиалния смисъл (както се опитваха да го представят сините талибани). Добрите геополитически играчи обаче, виреят в многополюсния свят, а не в еднополюсен, какъвто окончателно се очертава да стане нашият след афганската кампания на Вашингтон. Затова и Симеон, след като бе максимално ограничен в реализацията на предварителните си планове, все повече бива тласкан към своята “девета глуха”.

За да реализира онова, към което действително се стреми, премиерът би трябвало да намери сили за да разкъса наложените му окови (и съветници) и потърси все още съществуващите алтернативи. Защото в очертаващата се глобална еднополюсна утопия не се предвижда място не само за монарси, но дори и за що годе самостоятелно действащи политици.