И все пак, в почти условно нареченото “ляво пространство”, ако не друго съществува една столетна партия, набедена и от историята, и от избирателя, за оригинал и мерило за ляво в рамките на страната. И докато тази партия “мърда”, идентифицирането на лявото пространство чрез нея няма да бъде проблем. В сериозен проблем обаче заплашва да се превърне

Българското дясно пространство

След дванадесет години, внезапно се оказа, че то не притежава нито електорален образ, нито политическо съдържание, нито трайни и стабилни структури. На практика, свиването на СДС остави тази страна на политическия спектър без ясно партийно и структурно обозначение. Сега отново на дневен ред в политическия дебат излезе въпроса - къде е дясното, коя партия маркира тази територия, коя политическа формация е мерило за десни политически позиции? Има ли в България автентично “дясно”?

Поне дузина парии у нас наричат себе си “десни”. Всъщност, след идването на ОДС на власт през 1997, “дясната идентификация” внезапно стана много модерна и популярна в политическия жаргон, а дясното пространство бързо започна да става пренаселено. През Блока на Жорж Ганчев, през Гражданската партия на Богомил Бонев и Движението на Любен Дилов-син, та чак до ВМРО, всички претендират за десен етикет. И в тази суматоха не само избирателят, но и най-прецизният наблюдатели лесно може да се “побърка”.

В една държава като България, без почти никаква функционираща икономика, и с несъществуващ свободен пазар, едва ли има кой знае колко широко място за партии от този идеологически спектър. Липсват производители, които да гласуват за по-ниски корпоративни данъци. Липсват проспериращи бизнесмени, които да избират по-свободен търговски режим. Липсва широка удовлетворена обществена среда, която да не настоява за социални ангажименти на държавата. С една дума – потенциалните избиратели за десните партии в България не са кой знае колко много. И тъкмо поради тази причина “натискането” на толкова лидери за обетованото “дясно” пространство изглежда неадекватно и нелогично. А, както показаха последните две избирателни кампании - парламентарната и президентската, то не е особено печелившо.

И все пак, дясното пространство у нас съществува и при това вече е изградило някои свои национални особености. Докато в цял свят например, “дясното” се свързва с традицията и приемствеността, тук то е с характерен (ляв) уклон

към радикализъм, както и с откровен популизъм, който едва ли може да се вмести в ценностите и идентификацята на съвременните десноцентристки партии в света.

Чисто рационалната прогноза е

че най-големи шансове за оцеляване имат най-традиционните формации - ВМРО и СДС. Бъдещето на всички останали десни партии зависи предимно от личната устойчивост на собствените им лидери. Причината за това е, че те не притежават никаква друга електорална идентификация освен харизмата на ръководителите си. Формациите на Богомил Бонев, Жорж Ганчев и Любен Дилов-син не успяха, пък и като че ли не целят да изведат съдържанието си в по-широка орбита от тази на личните си шефове. Всъщност, едва ли е коректно тези структури да се наричат “десни” само заради хрумването на лидерите им. Повечето от тях са, преди всичко, откровено популистки партии, без претенции за по-сериозна и задълбочена ценностна идентификация. Избирателите ги разпознават не толкова чрез принципите и идеите, които отстояват, а по-скоро чрез присъствието на ръководителите им в политическото пространство. Подобни структури не могат да претендират нито за устойчивост, нито за широка електоралност. Това доказва и вотът на техните симпатизанти на втория кръг в последните президентски избори. Тези гласове масово са се прелели към левия претендент и изборът им в никакъв случай не може да се нарече мажоритарен, защото са гласували за председателя на най-голямата българска лява партия. Факт, който не може да се пренебрегне нито в индивидуален психологичен план, нито в чисто политическия дискурс. Преобладаващата част от симпатизантите на Бонев, Ганчев, или Дилов-син, т.е. все обявяващи се за “десни” политици, се оказаха чужд и то ляв електорат.

Това недвусмислено показаха президентските избори.

Автентичните десни избиратели

се затвориха предимно в рамките на СДС. Независимо от изключително сериозните проблеми в тази партия, това се оказа единствения електорат, който трайно припознава себе си в десните кандидати, дори и когато те не олицетворяват мечтания избор, какъвто беше случаят с Петър Стоянов.

Всъщност, преминалите една след друга две последователни кампании демонстрираха неумението на повечето от тъй наречените десни лидери да идентифицират и себе си, и организациите си със съответните идеи и принципи. В противен случай никога не би се случило симпатизантите им с такава лекота да гласуват за абсолютно противоположния лагер.

Това, което липсва на цялото българско политическо пространство, а от тук и на дясното, е съдържанието. Няма съдържание нито от едната, нито от другата страна на барикадите. Избирателят е принуден да се лута в гора от безлични формации и малко по-лични лидери, но какво стои зад плоските им етикети и копринените вратовръзки може да разбере едва след като им повери управлението. От това по-неудачен начин за опознаване едва ли съществува.

Именно липсата на съдържание доведе до

Настоящата криза

Въпреки, че на пръв поглед нещата не изглеждат точно така, криза за съжаление има не само в “дясно”, но и в “ляво”. Цялото българско партийно пространство в момента боледува от абсолютно политическо безплодие. Всичко, което съществува и се променя е само на повърхността на манипулацията и демагогията. От няколко месеца насам почти никой в България не прави екзистенциална политика. Всичко е само фалш, шум и тотално безотговорно безхаберие от страна на политиците.