Атентатите от 11 септември, дали повод за войната в Афганистан, като че ли вдъхнаха нов живот на Американската империя, изправена в последно време пред много сериозни предизвикателства. Сега те остават в миналото. В новата стратегия на Вашингтон за ХХІ век стои задачата за налагане на ред по пътя към т.нар. Pax Americana, в който САЩ да запазят доминацията и регулиращите си функции, разширявайки зоната на интересите си върху цялата планета. Нейно основно съдържание е контрола върху природните, демографските и икономическите ресурси на другите страни и монопола за прилагане на сила в международните отношения. Дълго време исторически наложила се особеност на американската външна политика бе използването предимно на икономически лостове. Създадените вследствие на тази политика транснационални корпорации (ТНК) бързо доказаха предимствата си до степен да определят американския външнополитически курс. Неслучайно, той открай време е най-изгодният за тях - либерален, без значение, кой е стопанин в Белия дом. В средата на 80-те години на ХХ век, американските ТНК бързо се нагодиха за новата си глобална роля във вече очертаващият се еднополюсен свят. Днес влиянието им се усеща и във военната сфера - воюва се кратко, без сериозни военнополитически колизии, с бързо постигане на целите. Неслучайно, въпреки прогнозите за дълъг военен конфликт (основани върху спомена за Виетнам) и в Залива, и в Косово, а сега и в Афганистан, военните действия траят не повече от няколко месеца. ТНК просто имат интерес да осъществяват преразпределянето на пазарите без продължителни военно-политически операции. А дълговременният конфликт крие рискове.

Преди две години Бжежински предупреди, че на определен етап от развитието си "действително обединеният и могъщ Европейски съюз" би станал

особено, имайки предвид, че геополитическите му интереси в Близкия изток и на други места по света вероятно значително ще се различават от американските. Тъкмо това впрочем е и обяснението, защо НАТО все още продължава да съществува като организация, вече не толкова защитаваща, колкото контролираща Европа. Както и, защо ролята на пакта във военно отношение е толкова малка в сравнение с възможностите му.

В стремежа си да се измъкне от американската опека, Старият континент е принуден да разчита на Русия. Затова се опитва да се настани на нейните пазари, гарантирайки си достъпа до руските суровини. Преди там да се е наместил Китай. На свой ред Европа също представлява изключително голям и богат пазар, на който Русия разчита за своето съживяване.

Също като нас. Само че, за разлика от нас, руснаците успяха, макар и с цената на много усилия, да изградят и икономическите структури, позволяващи завръщането на Москва сред държавите, пишещи световната история.

Така описаната ситуация изисква от страна като България особена гъвкавост. Каквато обаче едва ли можем да очакваме, предвид появата на родната политическа сцена (върху вълната на Царското завръщане) на редица емблематични фигури, свързани с някогашната "перестройка" и повикани очевидно от очертаващото се ново руско-американско сближаване. Напук на всички декларации, продължаваме да се отдалечаваме от Европа, и вероятно ще бъдем сред последните страни, които някога ще влязат в ЕС. Като това се определя не само (и дори не толкова) от липсата на перспективи за покриване критериите за членство в Съюза, колкото от географското ни положение. Доказва го дори и проблемът с транспортниите коридори, по които ще минават стоките и суровините от (Централна) Азия през Черно море за (Западна)Европа. Европейците очевидно дават предимство на този от Констанца до Триест, преминаващ през териториите на Румъния, Сърбия, Хърватия и Словения. През наша територия пък (евентуално) ще преминат коридор №-8, който е в съзвучие по-скоро с американските интереси, и петролопроводът Бургас -Александропулис, свързан с интересите на руснаци и гърци. А за съжаление, България при Симеон II не е като онази на Симеон I за да съумее да включи още един важен играч, изолирайки друг, периферен - т.е. Гърция.

Измежду всички по-важни фигури на политическата ни сцена, необходимата изключителна гъвкавост (поне на пръв поглед) притежава единствено премиерът. Той обаче, напоследък бива поставян във все по-голяма вътрешна изолация, вероятно именно за да не я прояви. Може би, точно затова бившият ни монарх бе заставен да приеме и министър-председателския пост. Останалото е въпрос на техника.

Впрочем, появата на бившите монарси на политическата сцена е сред новите неща в Новия световен ред, процес започнал с връщането на Нородом Сианук в Камбоджа и продължаващ днес с опитите да се възстанови на трона престарелият крал на Афганистан. Взета е предвид вероятно, обединителната същност на монархиите, способни да внесат известна стабилност в районите на бъдещите петролопроводи. Оставайки, в същото време, зависими от външните сили, концентриращи влиянието си в близкото им обкръжение и институциите. Защото монарсите (по правило) имат по-големи амбиции от ролята на пешки, въпреки приликите в ходовете на шахматната дъска. Тоест, в българския случай, не трябва да пропускаме и възможността Царят просто да е бил принуден да стане премиер за да отпадне като алтернатива.

Привидно, сегашното ни

е по-перспективно от това да си останем в тази на европейските. Истината обаче е, че именно Европейският съюз, а не НАТО би гарантирал далеч по-пълно нашата сигурност. Само че това може да стане, не като закриваме АЕЦ и изпълняваме безропотно изискванията на брюкселските бюрократи, допускайки западноевропейските компании да разоряват вътрешния ни пазар. А като заинтересоваме Европа, пак икономически, но по малко по-различен начин. Със сегашната политика да избягваме икономическите, затваряйки предимно по-периферните теми по присъединяването, ние само отлагаме, но не решаваме проблемите си.

Вероятно си струва да сме по-малко глобалисти и повече националисти. В политическия маркетинг има едно златно правило - стръвта трябва да е вкусна на рибата, а не на рибаря. И, след като ЕС се стреми към достъп до суровини и главно до енергоносители, ние трябва да сме в състояние да му ги доставяме. И то преди Турция да го е направила и така да бъде приета в ЕС преди нас. България е незначителна в международен план, затова сравнително лесно би била допусната до петрола и газта, които, за късмет, се намират в райони, заселени с хора, чиито прадеди са били част от древните българи. Там Турция вече присъства, но прекалените и амбиции, карат големите играчи да гледат на нея с известно подозрение. За разлика от нея ние сме малки, но тъкмо в това е и силата ни. Защото така сме приемливи за всички. А със силния, в крайна сметка, всеки се съобразява.